Стивън Ериксън - Спомени от лед

Не изпитваше горчивина, ала това не намаляваше отчаянието й. Долови нечие чуждо присъствие на малкия остров и вдигна рязко глава. Двете й деца бяха замръзнали и гледаха с ужас застаналата пред тях жена Имасс. Сивите очи на майката се присвиха.

— Умно, Хвърлячко на кости. Сетивата ми бяха насочени само към онези зад нас. Е, добре. Нека се свърши.

Младата чернокоса жена се усмихна.

— Няма ли да предложиш сделка този път, Джагът? Вие винаги търсите сделка, за да спасите живота на децата си. Да не би вече да си прекъснала родствените връзки с тези двамата? Твърде млади ми се струват за това.

— Сделките са безсмислени. Вашият вид никога не ги приема.

— Да, но вашият все пак ги опитва.

— Няма да го направя. Хайде, убий ни. Бързо.

Имасс беше загърната с кожа от пантера. Имаше черни очи, които сякаш блещукаха на гаснещата светлина като черната козина по тялото й. Изглеждаше охранена; големите й издути гърди издаваха, че е родила наскоро.

Майката Джагът не можеше да разгадае изражението й — ала й липсваше онази усмихната самоувереност, която тя често свързваше със странните закръглени лица на Имасс.

Гадателката на кости заговори:

— Достатъчно джагътска кръв имам по ръцете си. Оставям ви на клана Крон, които ще ви намерят утре.

— За мен — изръмжа майката — е все едно кой от вас ще ни убие. Важното е, че ни убивате.

Пълните устни на жената се свиха.

— Разбирам те.

Майката Джагът беше грохнала от умора, ала успя да се надигне, седна и попита:

— Какво искаш?

— Да ти предложа сделка.

Майката затаи дъх, взря се в тъмните очи на Гадателката на кости, но не съзря там и намек от подигравка. После погледът й за много кратък миг пробяга към сина и дъщеря й, върна се и се задържа върху очите на жената.

Имасс кимна бавно.

Преди много време земята се беше пропукала — толкова дълбока рана, че изригналото от нея топило бе образувало широка река, простираща се от хоризонт до хоризонт. Огромна и черна, реката от камък и пепел се бе проточила на югозапад, към далечното море. Само най-дребните растения бяха успели да устоят и покълнат, и стъпките на Гадателката на кости — с по едно джагътско дете под всяка мишница — вдигаха облачета прах, които увисваха във въздуха.

Момченцето, според нея, беше може би петгодишно; сестричката му вероятно бе на около четири. И двете сякаш не разбираха много какво става и явно не бяха разбрали майка си, когато ги прегърна за сбогом. Дългото бягство по Л’амат и през Джагра Тил съвсем ги беше изтощило, а ужасната смърт на баща им явно само бе влошила нещата.

Бяха се впили в ней с малките си мръсни ръчички — мрачен спомен за чедото, която тя самата наскоро бе изгубила. Скоро двечките започнаха отчаяно да сучат от гърдите й, примрели от глад. Малко след това заспаха.

Щом приближи морския бряг, потокът от лава изтъня. Вдясно от нея се извиси веригата на далечни хълмове. Право напред се простираше плоска като тепсия низина, а зад нея на около половин левга се издигаше планински масив. Макар да не можеше да види, тя знаеше, че отвъд възвишенията земята се смъква надолу в морето. Низината беше осеяна с гладки изпъкналости и Гадателката на кости спря, за да ги огледа. Могилите бяха подредени в концентрични кръгове, а в центъра се издигаше голям купол — целият покрит с мантия от лава и пепел. В самия край на равнината, в подножието на първата верига хълмове, като прояден зъб се издигаха руините на кула. Самите хълмове, беше забелязала тя при първото си идване по тези места, изглеждаха твърде равномерно подредени, за да са естествени.

Гадателката на кости вдигна глава. Смесицата от миризми не можеше да се сбърка: едната — древна и мъртва, другата… не толкова. Момченцето се размърда под мишницата й, но не се събуди.

— Аха — промърмори тя. — И ти го усети.

Тръгна през равнината към черната кула.

Портата на Лабиринта се намираше точно зад порутената сграда, увиснала във въздуха на височина около шест пъти нейния ръст. Видя я като червен оток, като някаква рана, престанала да кърви. Не можа да разпознае лабиринта — древната щета бе заличила характеристиките на портала. Обзе я безпокойство.

Гадателката на кости сложи децата до кулата и седна на една купчина съборена зидария. Погледна двете джагътски дечица, сгушени в съня си върху топлата пепел.

— Имам ли избор? — прошепна тя. — Трябва да е Омтоуз Феллак. Със сигурност не е Телланн. Старвалд Демелайн? Едва ли. — Присви очи и огледа кръговете могили в низината. — Кой ли е обитавал тук? Кой друг ще да е имал навика да строи с камък? — Дълго мълча, загледана в руините. — Тази кула е доказателство, че е бил джаг, а такава постройка нямаше да бъде издигната толкова близо до враждебен Лабиринт. Този портал е Омтоуз Феллак. Така трябва да е. — Все пак имаше други рискове. Някой възрастен джаг навътре в лабиринта можеше да се натъкне на двете деца не от неговата кръв и можеше също толкова лесно да ги убие, както и да ги осинови. — Смъртта им тогава би опетнила други ръце. — Слаба утеха. „Важното е не кой от вас ни убива, важното е, че ни убивате“. Дъхът излезе на съсък между зъбите й. — Имам ли избор? — отново се запита на глас тя.