Стивън Ериксън - Дом на вериги

Малодушието и апатията, възцарили се сред Ейрънската стража на Блистиг, не се споделяха от Червените мечове. Близки бяха загубили в Кучешката верига и на това щеше да се отвърне.

„Стига да…“

Адюнктата беше малазанка — непозната за Лостара и останалите Червени мечове; дори Тене Баралта, който се беше срещал с нея по три повода, все още не можеше да я прецени, да й вземе мярката. Вярваше ли Тавори на Червените мечове?

„Може би скоро ни предстои да разберем истината. Тепърва й предстои да даде нещо на нашата част. Ще ни включи ли в армията си? Ще се разреши ли на Червените мечове да се сражават с Вихъра?“

Въпроси без отговори.

А тя седеше тук и си губеше времето…

Вратата се отвори широко.

Бляскаво сиво наметало, обшити със зелено кожени дрехи, мургава, обгоряла от слънцето кожа, широко добродушно лице.

— Капитан Лостара Юил! Радвам се да ви видя отново. — Пристъпи към масата й, махна пренебрежително на приближилата се слугиня, вдигна два кристални бокала, които сякаш се появиха в ръцете му от небитието, и ги постави на прашната маса. Последва ги черна бутилка с дълго гърло. — Категорично ви съветвам да не пиете този местен ейл точно в това заведение, скъпа. Тази реколта е много по-подходяща за случая. От напоените със слънце южни склонове на Грис, където растат най-хубавите лозя, познати на този свят. Чудите се дали това мое мнение е сведущо, м-да. Абсолютно сигурно, девице драга, тъй като интересът ми към въпросните лозя е…

— Какво искаш от мен, Перла?

Без усмивката му да трепне, той наля двата бокала. Пурпурната течност заискри.

— Колкото и да ме терзаят чувствата, помислих си, че бихме могли да вдигнем чаши за старите времена. Вярно, бяха доста мъчителни времена, но все пак оцеляхме, нали?

— О, да — отвърна Лостара. — И ти продължи по своя път, към по-голяма слава, несъмнено. А аз — по своя. Към затворническата килия.

Нокътят въздъхна.

— Е да, нещастните съветници на Пормквал жестоко го подведоха, уви. Но сега виждам, че ти и твоите приятели, Червените мечове, отново сте на свобода, върнали са ви оръжията и мястото ви в армията на адюнктата е сигурно…

— Не съвсем.

Перла вдигна изискано вежда.

Лостара вдигна бокала си и отпи. Не усети вкуса на виното.

— Все още не знаем какви са намеренията на адюнктата за нас.

— Колко странно!

Капитан Юил се намръщи.

— Стига игри. Убедена съм, че знаеш за това много повече от нас…

— Уви, налага се да те разочаровам. Новата адюнкта е също толкова неразгадаема за мен, колкото и за вас. Сгреших в допускането си, че ще вложи усилия да възстанови щетите, понесени от славната ви част. И че няма да търси отговор на въпроса за лоялността на Червените мечове… — Перла отпи от виното и се отпусна на стола. — Освободиха ви от тъмницата, върнаха ви оръжията… забранено ли ви е да напускате града? Да посещавате щаба й?

— Само заседателната й зала.

Лицето на Нокътя светна.

— О, не сте единствени в това отношение, скъпа. Доколкото чух, освен неколцината избраници, които са я придружили дотук от Унта, адюнктата не е разговаряла с почти никой друг. Убеден съм обаче, че това положение много скоро ще се промени.

— Какво имаш предвид?

— Ами само това, че тази вечер ще се проведе военен съвет. На който твоят командир, Тене Баралта, несъмнено е поканен, както и командир Блистиг, и още цяла пасмина други, чиято поява несъмнено ще изненада всички. — Той замълча и зелените му очи се втренчиха в нейните.

Лостара бавно примигна.

— Ако е така, трябва на всяка цена да се върна при Тене Баралта…

— Добро заключение, момичето ми. Но се боя, че е невярно.

— Защо? Обясни.

Той отново се наведе над масата и почука с пръст по ръба на бокала й.

— С удоволствие. Колкото и своенравна да е нашата адюнкта, все пак използвах повода да й представя молбата си и тя я одобри.

— Каква молба? — запита напрегнато Лостара.

— Ами, сантименталността е моето проклятие, както вече споменах. Скъпи са спомените ми за времето, когато действахме заедно. Всъщност толкова скъпи, че помолих да станеш, хм, мой адютант. Командирът ти, разбира се, е уведомен…

— Аз съм капитан в Червените мечове! — сопна се Лостара. — Не съм Нокът, нито съм шпионин, нито у… — Преглътна последната дума.

Перла я погледна ококорено.

— Дълбоко съм наранен. Но тази вечер съм достатъчно великодушен, за да извиня невежеството ти. Може и да не намираш разлика между изкуството на тайното убийство и грубото понятие за убиване, но, уверявам те, тя съществува. Все едно, позволи ми да облекча страховете ти — задачата, която очаква двама ни, не включва по-гадната страна на професионалното ми призвание. Самата истина, момичето ми. Нуждата ми от теб в това предстоящо начинание зависи изцяло от две от многобройните ти качества. Първо — това, че като местна си запозната с положението в Седемте града. А второто — още по-важно — твоята неоспорима лоялност към Малазанската империя. Макар истинността на първото да е неоспорима, тепърва трябва да потвърдиш второто.