Стивън Ериксън - Дом на вериги

— С тях има маг — измърмори синеокият, докато притичваха към поредната канара.

— Ако успеем да ги избегнем, докато падне нощта, аз ще стана ловецът, а те — дивечът — отвърна Карса.

— Поне двайсетима са. По-добре да използваме тъмнината, за да увеличим разстоянието между нас. Виждаш ли ония планини на югозапад? Това ни е целта. Стигнем ли до скритите проходи, сме в безопасност.

— Не можем да надбягаме коне — изръмжа Карса. — Стъмни ли се, ще ги подгоня аз.

— Тогава ги нападай сам. Това е сигурна смърт.

— Сам. Така е по-добре. Не ми трябва равнинец да ми се пречка в краката.

Нощта настъпи внезапно. Малко преди да изтлее последната светлина, двамата — промъкваха се през някакви камънаци — най-сетне видяха преследвачите си. Седемнайсет ездачи, три резервни коня. Всички освен двама бяха в пълно снаряжение, с шлемове и въоръжени с пики или арбалети. Карса без усилие позна двамата: Силгар и Дамиск.

Изведнъж се сети, че в нощта на бягството им от казармения двор дървените пилони бяха празни. Тогава не беше се замислил много: реши, че двамата затворници са прибрани вътре за през нощта.

Преследвачите още не ги бяха видели.

— Доведох ги до стар лагерен терен — прошепна синеокият. — Чуй. Вдигат бивак. Двамата, дето не са войници…

— Да. Търговецът на роби и охранителят му.

— Сигурно са свалили отатаралската гривна от глезена му. Явно те иска на всяка цена.

Карса сви рамене.

— И ще ме намери. Тая нощ. Писна ми от тези двамата. Никой от тях не ще дочака утрото, в това се кълна пред Уругал.

— Не можеш да нападнеш две отделения сам.

— Тогава го приеми за отвличане на вниманието и гледай да избягаш, равнинецо.

И след тези думи теблорът закрачи право към малазанския бивак.

Нямаше интерес да изчаква, докато се настанят. Стрелците с арбалетите бяха яздили цял ден със заредени оръжия. Ако следваха практиката, която Карса беше видял в отделенията на Ашокския, точно в този момент щяха да сменят отпуснатите тетиви. Други щяха да свалят седлата и да тимарят уморените коне, а повечето от останалите войници щяха да приготвят храната и да вдигат шатри. Най-много да има двама-трима стражи на пост около стана.

Карса се спря зад един огромен балван, точно зад малазанците. Оттук можеше да чуе как уточняват позициите си за нощта. Гребна шепа пясък и избърса потта от дланите си, след това стисна кръвния меч в дясната си ръка и запристъпва напред.

Бяха запалили три огъня със суха тор. Огнищата бяха оградени с едри камъни да спират светлината на трепкащите пламъци. Конете бяха вързани и между тях се движеха трима войници. Наблизо седяха половин дузина стрелци — сменяха тетивите на арбалетите. С лице към осеяната с канари равнина стояха прави двама стражи, единият на две-три крачки зад другия. Войникът най-близо до Карса държеше къс меч и кръгъл щит, другарят му зад него — къс лък със заредена стрела.

Всъщност стражите се оказаха повече, отколкото се беше надявал — поне по още един се виждаше на двата фланга на стана. Стрелецът беше избрал такава позиция, че да може да осигури прикритие на всеки.

До огнището почти в центъра на лагера седяха присвити Силгар, Дамиск и някакъв малазански офицер, последният — с гръб към Карса.

Теблорът се запромъква безшумно покрай грамадната валчеста канара. Най-близкият до него пазач в момента гледаше наляво. Пет крачки, за да му влезе в обхвата. Стрелецът се беше обърнал към поста в другия край на бивака в нервното си въртене.

Сега.

Главата тъкмо се обръщаше, грубоватото бледо лице се бялна под шлема.

И в този момент Карса се озова до малазанеца, лявата му ръка се стрелна и го стисна за гърлото. Хрущялът се смачка със сухо изпукване.

Достатъчно силно, за да накара стрелеца да се обърне светкавично.

Устата му се отвори да извика, мечът на Карса изсвистя и главата отхвърча от раменете. Трупът рухна на земята и металната броня издрънча.

Няколко души се извърнаха рязко и в нощта прокънтяха викове.

От огнището точно пред теблора се надигнаха трима войници. Късите мечове изсвистяха от ножниците. Един малазанец се хвърли на пътя на Карса, за да спечели време за другарите си да се докопат до щитовете. Смел и фатален жест, защото обхватът на оръжието му бе несравним с този на кръвния меч. Едно странично посичане и мъжът изрева, загубил двете си ръце от лактите надолу.

Един от другите двама малазанци бе успял да докопа кръглия щит и го вдигна срещу замаха на Карса отгоре. Обкованото с бронз дърво се пръсна при удара, ръката, която го държеше, изпука отсечена. Щом войникът се строполи, Карса го прескочи и бързо посече третия.