Евгений Евтушенко: Изгубилите се Никанорови

Пермската аерогара.
Някой досадно повтаря,
може би контрольорът,
по микрофона глъхнещ
с глас тенекиено — гъгнещ —
кой ли не го е чул? —
„Пътникът Никаноров,
пътникът Никаноров,
пътникът Никаноров,
излитащ за Барнаул…“

А Никаноров се крие,
може би бира пие,
хитро в тълпата скрит.
Може би дъвче сандвич
нейде в бюфета, сграбчил
спътник с ошмулен вид,
за половин Русия
той е развързал кесия —
черпи наляво и дясно.

Мутра не е, то е ясно,
нито пък олигарх,
ами е скитник — угарка,
свойте чепици събул,

свил се до някакви бали,
дремещ край вехти чували,
пътникът Никаноров,
„излитащ за Барнаул?“

Може да се е насвяткал
с някой изпаднал дядка
пътникът Никаноров,
„излитащ за Барнаул?“

Да е намерил отдушник
той, дезертьорът безкръстен,
скрил се във женския нужник
от униформени търсен?

От трибунала по-страшен
и от окото на дуло
да е гласът безстрастен,
идещ сега отгоре,
сякаш гърдите издул:
„Пътникът Никаноров,
пътникът Никаноров,
пътникът Никаноров,
излитащ за Барнаул!!!“

Като куршум смъртоносен
болката в мен трепери:
той в Барнаул какво ли
искал е да намери?

Ще се завърне ли скоро
в скучния роден разгул
пътникът Никаноров,
„излитащ за Барнаул?“

Той се изплъзна, безспорно,
сякаш извади фул,
пътникът Никаноров,
„излитащ за Барнаул!“

Може мъртвешки — мрачен,
на СССР герой,
от гладни стачки прозрачен,
да е забравен той?

Може отчаян, отписан
в някой потаен кът
в примката да е увиснал
свита от ремък твърд?
Да е възлязъл нагоре,
сякаш врата затваря.

И като нож разпаря
острият глас престорен
глухите руски простори,
истински вик за помощ,
тъпанчетата пробол:
„Пътникът Никаноров!
Пътникът Никаноров!
Пътникът Никаноров,
«излитащ за Барнаул…»“