Варлам Шаламов - Потомъкът на декабриста

Точно от този Кисельов ме измъкна Сергей Михайлович.

Аркагалският лагер обслужваше златната мина. На сто подземни работници, на сто миньори — хиляда души най-различен обслужващ персонал.

Гладът напредваше към Аркагала. И, разбира се, гладът първо влезе в бараките на петдесет и осми член.

Сергей Михайлович се сърдеше:

— Не съм слънце, не мога да огрея навсякъде. Уредих те дневален в химическата лаборатория, трябваше да си живееш там, да съумееш да живееш. Като в лагер, разбра ли? — тупаше ме той по рамото. — Преди теб тук работеше Димка. Продаде целия глицерин — имаше два варела — по двадесет рубли за кутия по половин литър — медец, разправял. Ха-ха-ха! За затворника всичко е добро.

— За мен това не става.

— А какво става за теб?

Работата на дневален беше несигурна. Бързо ме прехвърлиха в мината — за това имаше строги указания. Ядеше ми се все повече и повече.

Сергей Михайлович се щураше из лагера. Имаше една страст: омайваше се от присъствието на каквото и да е началство. Лунин се гордееше невероятно много с дружбата си или поне със сянката от дружба с всеки един лагерен началник, стремеше се да демонстрира близостта си с него, хвалеше се с това и можеше часове наред да говори за тази призрачна близост.

Седях при него в приемното му време — гладен, страхувайки се да си поискам парче хляб, и слушах безкрайните му хвалби.

— Че какво е началството? Началството, братле, означава власт. Няма власт, която да не е от Бога — ха-ха-ха! Трябва да умееш да му улучиш настроението и всичко ще е наред.

— Мога да го улуча единствено по мутрата.

— Ето, виждаш ли. Слушай, хайде да се разберем така: можеш да идваш при мен — сигурно ти е скучно в общата барака.

— Скучно ли?!

— Ами да. Наминавай. Ще поседиш, ще попушиш. В бараката сигурно не можеш да пушиш на спокойствие. Нали знам — сто чифта очи гледат цигарата ти. Само не ме моли да те освобождавам от работа. Не мога, по-точно мога, но ми неудобно. Това си е твой проблем. Ядене, сам разбираш, няма откъде да взема — това го върши моят санитар. Аз не ходя за хляб. Така че ако случайно ти дотрябва хляб — кажи на санитаря Николай. Нима ти, старият лагерен вълк, не можеш да си намериш хляб? Чуй какво каза днес жената на началника, Олга Петровна. Нали често пъти ме канят и на чашка.

— Трябва да вървя, Сергей Михайлович.

Настанаха гладни и страшни дни. И веднъж, останал без сили да се справя с глада, влязох в амбулаторията.

Сергей Михайлович седеше на едно дървено столче и със специални щипки късаше мъртвите нокти от премръзналите пръсти на някакъв сгърчен, мръсен човек. Ноктите падаха един след друг с дрънчене в празния леген. Сергей Михайлович ме забеляза.

— Вчера накъсах половин леген такива нокти.

Иззад завесата се подаде женска глава. Рядко виждахме жени, при това отблизо, в стая, лице в лице. Стори ми се прекрасна. Поклоних се и поздравих.

— Добър ден — каза тя с прекрасен нисък глас. — Серьожа, това ли е твоят приятел, за когото ми разправяше?

— Не — рече Сергей Михайлович, като захвърли щипките в легена и отиде до мивката да се измие.

— Николай — каза той на влезлия санитар, — изнеси легена и му дай хляб — той кимна към мен.

Дочаках да ми донесат хляба и се прибрах в бараката. Лагерът си е лагер. А жената, чието нежно и прекрасно лице си спомням до днес, макар никога повече да не я видях, беше Едит Абрамовна, волнонаемна, партиен член, на работа по договор, медицинска сестра от мина „Олчан“. Беше се влюбила в Сергей Михайлович, заживя заедно с него, успя да му издействува предсрочно освобождаване по време на войната. Беше ходила в Магадан при Никищов, началника на Далстрой, да ходатайствува за Сергей Михайлович, и когато я изключиха от партията заради връзката й със затворник — обикновената „мярка за неотклонение“ в такива случаи, — адресира молбите си до Москва, успя да се пребори за реабилитирането му, за това да му разрешат да се яви на изпит в Московския университет, да получи лекарска диплома, да възстанови всичките си права и формално се омъжи за него.

А когато потомъкът на декабриста получи дипломата, той заряза Едит Абрамовна и поиска развод.

— Сума роднини има, като всички евреи. Това не ми се нрави.

Изостави я, ала не успя да се отърве от Далстрой. Наложи се да се върне в Далечния север — макар само за три години. Умението да се погажда с началството му донесе — вече като на дипломиран лекар — неочаквано висок пост: завеждащ хирургичното отделение в централната затворническа болница на левия бряг, в селището Дебин. А аз по онова време — през 1948 година — бях старши фелдшер в хирургията.