Варлам Шаламов - Потомъкът на декабриста

— Върви при фелдшера.

— Страх ме е да не стане по-лошо. Ще вземе да каже на началника.

— Вижте какво — рекох, — това никога няма да свърши. Има само един изход. Когато дойде началникът на Далстрой или някой друг голям шеф, трябва да се излезе пред строя и в негово присъствие да се фрасне Кисельов по муцуната. Ще отекне из цяла Колима и Кисельов ще го махнат, няма съмнение, че ще го преместят другаде. А на този, който го е цапардосал, ще му лепнат нова присъда. Колко години може да дадат за Кисельов?

Отидохме на работа, там въртяхме рудана, прибрахме се в бараката си, вечеряхме и се канехме да си лягаме. Неочаквано ме извикаха в „кантората“.

Там, забил поглед в земята, седеше Кисельов. Не беше страхливец и не обичаше заплахите.

— Е, какво — рече ми той весело. — Ще отекне из цяла Колима, така ли? Ще те дам под съд — за покушение. Марш оттук, мръснико!…

Само Вронски можеше да ме е натопил, но как? През цялото време бяхме заедно.

Оттогава животът ми стана по-лек. Кисельов дори не се приближаваше до рудана, идваше на работа с малокалибрена пушка, а в шахтата-изкоп, вече доста дълбока, не слизаше.

Някой влезе в бараката.

— Върви при доктора.

„Докторът“, който беше сменил Лунин, някой си Колесников, също беше незавършил медик, млад, висок, бивш затворник.

В амбулаторията на масата седеше Лунин, облечен с къс кожух.

— Събирай си багажа, тръгваме за Аркагала. Колесников, пиши му направление.

Колесников сгъна един лист хартия на няколко пъти, откъсна миниатюрно парченце, малко по-голямо от пощенска марка, и написа със ситен почерк: „За санитарната част на лагера Аркагала“.

Лунин взе листчето и се разбърза:

— Отивам при Кисельов да го парафира.

Върна се огорчен.

— Не те пуска, разбираш ли? Казва, че си му обещал да го фраснеш по муцуната. Не ще и да чуе.

Разправих му какво се беше случило.

Лунин скъса „направлението“.

— Ти си виновен — рече ми той. — Какво те интересува Зелфугаров и всички тези… Нали не са те били тебе.

— Мен са ме били по-рано.

— Е, довиждане. Чака ме кола. Ще измислим нещо. — И Лунин се качи в кабината на камиона.

Минаха още няколко дни и той пристигна отново.

— Отивам при Кисельов. Във връзка с теб.

Върна се след половин час.

— Всичко е наред. Съгласи се.

— Как така?

— Имам си аз един начин да укротявам опърничавите.

И Сергей Михайлович изимитира разговора с Кисельов:

„— Вие тук, Сергей Михайлович? Заповядайте. Запалете цигара.

— Не искам, нямам време. Докарах ви актове за побоите, Павел Иванович — изпратени са ми от оперативните работници за подпис. Е, преди да ги подпиша, реших да ви попитам истина ли е всичко това?

— Не е вярно, Сергей Михайлович. Враговете ми са готови да…

— И аз така си помислих. Няма да подпиша тези актове. Бездруго вече нищо не може да се направи, Павел Иванович — избитите зъби не можеш ги сложи обратно.

— Така е, Сергей Михайлович. Заповядайте у дома, жена ми е направила ликьор. Пазех го за Нова година, но за такъв случай…

— Не, не, Павел Иванович. Само услуга за услуга. Пуснете Андреев в Аркагала.

— Виж, това не мога. Андреев е, както се казва…

— Ваш личен враг ли?

— Да, да.

— Е, а на мен ми е личен приятел. Мислех, че ще се отнесете по-внимателно към молбата ми. Вземете, прегледайте актовете за побоите.

Кисельов помълча.

— Да заминава.

— Напишете си мнението.

— Нека дойде лично.“

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

Прекрачих прага на канцеларията. Кисельов гледаше в земята.

— Ще заминете за Аркагала. Ето ви направлението.

Мълчах. Служителят от канцеларията ми даде продоволствен атестат и се върнах в амбулаторията.

Лунин вече си беше заминал, но Колесников ме чакаше.

— Ще заминеш довечера, около девет часа. Остър апандисит! — и ми подаде бележката.

Никога вече не видях нито Кисельов, нито Колесников. Скоро след това Кисельов го прехвърлиха на друго място — в „Елген“, и там няколко месеца по-късно загинал от куршум, случайно. В жилището, в къщата, където живеел, през нощта се вмъкнал крадец. Кисельов чул стъпките му, грабнал от стената ловджийската си пушка-двуцевка, запънал я и се нахвърлил срещу крадеца. Крадецът се втурнал към прозореца, Кисельов го ударил в гърба с приклада и куршумите от двете цеви се забили в собствения му корем.

Затворниците от всички въгледобивни райони на Колима се радваха на тази смърт. Вестникът със съобщението за погребението на Кисельов минаваше от ръка в ръка. По време на работа в мината изпомачканото парче вестник се осветяваше от миньорските акумулаторни лампи. Четяха, радваха се и викаха „ура“. Кисельов е умрял! Значи все пак има Господ!