Варлам Шаламов: Тишината

Всички ние, цялата бригада, с учудване, недоверие, предпазливост и страх сядахме около масите в лагерния стол — мръсни лепкави маси, на които се хранехме през целия си тукашен живот. Защо пък масите да са лепкави — да не е разливана супа тука, нали „който бърка в меда, често забравя лъжицата“, но лъжици всъщност нямаше, а и една разлятата супа би била събрана с пръсти и просто изблизана.

Беше време за храна на нощната смяна. Нашата бригада беше покрита в нощната смяна, беше скрита от нечии очи — ако изобщо е имало такива очи — в нашата бригада бяха най-слабите, най-лошите, най-гладните. Ние бяхме човешки отпадъци и все пак се налагаше да ни хранят, при това не с отпадъци и дори не с остатъци. За нас също отиваха някакви мазнини, топла храна, а най-важното — хляб, абсолютно същия по качество хляб, като онзи, който получаваха най-добрите бригади, които все още имат сили и отчитат план в основното производство — отчитат злато, злато, злато…

И понеже не можеше изобщо да не ни хранят, хранеха ни винаги последни — независимо дали бяхме нощна или дневна смяна.

През тази нощ също дойдохме последни.

Живеехме в една барака, в една секция. Познавах някои от тези полутрупове — от затвора, от транзитките. Аз ежедневно се движех заедно с тази пихтия от дрипави куртки, платнени ушанки, носени от баня до баня; плъстени ботуши, пристегнати с дрипави панталони и обгорели от огньовете, и само по памет се досещах, че сред тях са червендалестият татарин Муталов — единственият жител в цял Чимкент, който имал двуетажна къща с железен покрив, и Ефимов — бившият първи секретар на Чимкентския градски съвет на партията, който през трийсета ликвидирал Муталов като класа.

Тук беше и Оксман, бившият началник на политотдела на дивизията, когото маршал Тимошенко, преди още да стане маршал, беше изгонил от дивизията си като евреин.

Тук беше и Лупилов — помощник на върховния прокурор на СССР, помощник на Вишински. Жаворонков — машинист от Савеловското локомотивно депо. Беше и бившият началник на НКВД от град Горки, който в транзитката беше захванал спор с някакъв свой „подопечен“:

— Били са те, значи? И какво от това? Щом си се подписал, значи си враг, объркваш съветската власт и ни пречиш да работим. Ей заради такива гадове ми дадоха петнайсет години.

Аз се намесих:

— Слушам те и се чудя какво да направя — да се смея или да те заплюя по физиономията…

Имаше различни хора в тази „издрапваща“ бригада… Имаше и един сектант от сектата „Един Господ знае“, но сектата може и по друг начин да се е казвала — просто това беше единственият и постоянен отговор на сектанта на всички въпроси на началството.

Разбира се, че съм запомнил фамилното име на сектанта — Дмитриев — макар че самият сектант никога не се беше отзовавал на него. Ръцете на другарите и бригадира придвижваха Дмитриев от място на място, поставяха го в строя, водеха го.

Конвоят често се сменяше и почти всеки нов конвой се опитваше да проумее тайната на отказа в отговор на заплашителното: „Обозначи се!“ — при излизане на работа за полагане на така наречения труд.

Бригадирът накратко разясняваше положението и зарадваният конвой продължаваше проверката.

Сектантът беше писнал на всички в бараката. Нощем не спяхме от глад и се топлехме, топлехме се около желязната печка, прегръщахме я с ръце, улавяйки отиващата си топлина на изстиващото желязо, доближавайки лица до желязото.

Разбира се, ние преграждахме пътя на тази нищожна топлина до останалите жители на бараката, легнали — и не заспиващи от глад като нас — в далечните ъгли, покрити със скреж. Оттам, от тези далечни тъмни ъгли, покрити със скреж, изскачаше някой, който имаше право да вика, а понякога и право да бие, и прогонваше с псувни и ритници от печката гладните бачкатори.

До печката можеше да се стои легално, ако си подсушаваш хляба, но кой пък имаше хляб, че да го суши… И колко часа може да подсушаваш едно парче хляб?

Ние мразехме началството, мразехме се помежду си, а най-много мразехме сектанта — заради песните, химните, псалмите…

Всички мълчаха, прегърнали печката. Сектантът пееше, пееше с хриптящ простинал глас-тихо, но пееше някакви химни, псалми, стихове. Песните нямаха край.

Аз работех в тандем със сектанта. Останалите жители на секцията по време на работа си почиваха от пеенето на химни и псалми, почиваха си от сектанта, а за мен нямаше дори и такъв момент на облекчение.