Варлам Шаламов: Тишината

За опита беше избрана най-гладната бригада — нашата.

— Ще видите, че когато човек хапне, той от благодарност към държавата започва да работи по-добре. Нима от тези живи трупове, от тези пътници може да се изисква да работят? „Пътници“ — нали така се казва? „Пътник“ е първата дума от криминалния речник, която научих в Колима. Нали правилно я употребявам?

— Да, правилно, — каза началникът на участъка, един волнонаемен стар колимчанин, който беше пратил „под хълма“ хиляди хора от тези златни мини. Беше дошъл да се полюбува на опита.

— Тези кръшкачи, тези симуланти искат да ги храниш цял месец с месо и шоколад и да ги държиш на пълна почивка. Ама те и тогава няма да работят. В кратуните им нещо се е променило завинаги. Това са отпадъци, пълен боклук. За производството е по-добре да се захранват онези, които още работят, а не тези кръшкачи!

До кухненския прозорец започна спор, чуха се викове. Възпитателят разпалено говореше нещо. Началникът на участъка слушаше с недоволен вид, а когато прозвуча името на Макаренко, направо махна с ръка и се отмести настрана.

Всеки от нас се молеше на своя си бог, сектантът — на неговия си. Молехме се да не затварят прозореца, да победи възпитателят. Напрегна се арестантският зов на две дузини хора — и възпитателят победи.

Ние продължавахме да ядем, не искахме да се разделяме с чудото.

Началникът на участъка си извади часовника, но сирената вече виеше — пронизителната лагерна сирена ни викаше на работа.

— Е, работяги — каза новият възпитател, като неуверено изговори ненужната дума в изречението. — Направих, каквото можах. Издействах нещо за вас. Вашата работа е да отговорите на това с труд и само с труд.

— Ще поработим, гражданино началник — важно изрече бившият помощник на върховния прокурор на СССР, докато си завързваше куртката с мръсен пешкир и докато си вдухваше топъл въздух в ръкавиците.

Вратата се отвори, вътре нахлу бялата пара и ние се изнизахме на студа, за да запомним за цял живот този късмет — или поне да го запомнят онези от нас, на които ще се наложи да живеят. Мразовитото време ни се стори по-леко, по-кротко. Но това не трая дълго. Студът беше твърде сковаващ, за да не ни сложи на място.

Ние пристигнахме в забоя, седнахме в кръг, докато чакаме командира; седнахме на мястото, където едно време бяхме разпалвали огън да се стоплим и да подишаме златния пламък, където си бяхме обгаряли ръкавиците, шапките, панталоните, куртките, ямурлуците, докато напразно се опитваме да се постоплим и да се спасим от студа. Но огънят беше останал далече — ако не се лъжа, в миналата година. През сегашната зима работниците нямаха право да се топлят, топленето остана само за конвоя. Нашият конвой седна, преподреди тлеещите клони на огъня си, раздуха пламъка. Загърна се в кожуха, седна на гредата, облегна си пушката.

Бялата мъгла обкръжаваше забоя, осветен само от светлината на огъня на конвоя. Седящият до мен сектант стана, подмина конвоя и тръгна към мъглата, към небето…

— Стой! Стой!

Конвоят беше добро момче, но си служеше добре с автомата.

— Стой!

После се чу изстрел, сухо прещракване на автомата — сектантът още не беше изчезнал в мъглата, втори изстрел…

— Видя ли сега, тапир такъв — обърна се на апашки жаргон началникът на участъка към старшия възпитател. Те и двамата бяха дошли в забоя. Но възпитателят не посмя да се учуди на убийството, а началникът на участъка не умееше да се учудва на такива неща.

— На ти сега един опит. Гадовете взеха още по-лошо да работят. Един обяд в повече дава повече сили за борба със студа. Запомни, тапир такъв, само студът ги изстисква така, че да работят. Не твоят обяд, не моите шамари, а само студът. Те ръкомахат, за да се стоплят. А ние им пъхаме в ръцете кирки и лопати — нали им все едно с какво ръкомахат — подлагаме отдолу по една ръчна количка, по един кош, по една тарга и златната мина изпълнява плана. Пуска злато. Тези сега са се нахранили и съвсем няма да работят. Докато не се вкочанят. Тогава ще заразмахват лопатите. Няма смисъл да ги храним. Ти голям балък излезе с този обяд. Но като за първи път ти е простено. Всички сме били такива тапири.

— Не знаех, че са такива гадове — каза възпитателят.

— Следващия път да вярваш на по-големите. Днес вече един е застрелян. Кръшкач. Половин година на аванта яде държавна дажба. Повтори — кръшкач.

— Кръшкач, — повтори възпитателят.

Аз бях до тях, но началството не се притесняваше от мен. Имах законна причина да чакам — бригадирът трябваше да ми доведе нов партньор.