Варлам Шаламов - Термометърът на Гришка Логун

Толкова бяхме уморени, че седнахме направо на снега до пътя преди да тръгнем за вкъщи.

Температурата не беше минус четиридесет градуса, като вчера, а само минус двайсет и пет, и денят изглеждаше направо летен.

Покрай нас мина в разкопчан кожух Гришка Логун, технически ръководител на съседния участък. В ръката си носеше нова дръжка на кирка. Гришка беше млад, удивително червендалест и лесно се палеше. Той беше от десетниците, даже от младшите десетници и често не можеше да се удържи да не подпре със собственото си рамо заседнала в снега кола или да помогне да се вдигне някаква греда, да се помръдне от мястото й позамръзналата щайга, пълна с изкопана земя — все постъпки, които са осъдителни за технически ръководител. Той все забравяше, че е ръководител.

Насреща му вървеше бригадата на Виноградов — не кой знае какви бачкатори, нещо като нас. И съставът й беше абсолютно същият, като нашия — бивши секретари на областните и градските комитети, професори, доценти, военни със среден чин…

Хората притеснено се отдръпнаха и опряха плътно до снежния край на пътеката — те се връщаха от работа и даваха път на Гришка Логун. Но и той се спря — бригадата работеше на неговия участък. От редовете излезе Виноградов — приказливец, бивш директор на една от украинските МТС 1 1 Машинно-тракторна станция. — Б.пр. .

Логун вече се беше отдалечил значително от мястото, на което седяхме, така че не чувахме гласове, но всичко се разбираше и без думи. Виноградов ръкомахаше и нещо обясняваше на Логун. После Логун бутна Виноградов по гърдите с дръжката на кирката и той падна по гръб… Виноградов не ставаше. Логун скочи с крака върху него, тъпчеше го и размахваше с палката. Нито един човек от двайсетте работници на неговата бригада не направиха и едно движение в защита на своя бригадир. Логун си вдигна падналата шапка, закани се с юмрук и тръгна нататък. Виноградов стана и тръгна, като че ли нищо не е било. И останалите — бригадата мина покрай нас — не изразяваха нито съчувствие, нито възмущение. Като се изравни с нас, Виноградов си изкриви разбитите кръвотечащи устни.

— Ама Логун си има истински термометър, — каза той.

— На апашки жаргон „тъпча“ означава „танцувам“ — тихо каза Вавилов — или „Ах вий двери, мои двери!“ 2 2 Става дума за популярната тогава песен „Ах вь1 сени, мои сени!“, чието название, буквално преведено, би звучало „Ах вие, прустове, мои прустове!“ — Б.пр. .

— Е, — казах аз на Вавилов, моя приятел, с когото заедно бяхме пристигнали в златните мините от самия Бутирски затвор — какво ще кажеш? Трябва да вземем някакво решение. До вчера не са ни били. Утре може да ударят. Какво щеше да направиш ти, ако Логун ти беше налетял като на Виноградов? А?

— Бих изтърпял, вероятно — тихо отговори Вавилов. И аз разбрах, че той отдавна вече си е мислил за тази неизбежност.

След това разбрах, че ако говорим за бригадирите, дневалните, надзирателите, тоест, за всички невъоръжени хора, цялата работа се свежда до физическото надмощие. Докато съм по-силен, няма да ме ударят. Стана ли по-слаб, всеки ще ме бие. Ще ме бие дневалният, телякът, бръснарят и готвачът, десетникът и бригадирът, ще ме бие всеки криминален, дори и най-слаботелесният. Физическото предимство на конвоя е неговият автомат.

Силата на началника, който ме бие. Това е и закон, и съд, и трибунал, и охрана, и войска. Не му е трудно да е по-силен от мен. Силата на криминалните е в тяхното множество, в техния „колектив“, в това, че още на втората дума могат да те заколят (пък и колко пъти съм го виждал). Но аз съм още силен. Мен може да ме бие началникът, конвоят, криминалният. Дневалният, десетникът и бръснарят още не могат да ме бият.

Едно време Полянски, физкултурен деец в миналото, който получаваше много колети и никога с никого не сподели нито една хапка, с укор ми беше казвал, че просто не разбира как хората могат да се докарат дотам, че да ги бият и се възмущаваше на моите възражения. Но не мина и година и аз срещнах Полянски — беше станал „пътник“, клечка, събираше фасове и мечтаеше да го пуснат да чеше преди заспиване петите на някой апашки вожд срещу една супа.

Полянски беше честен човек. Измъчваха го някакви тайни мъки — толкова силни, остри и вечни, че успяха да си пробият път през леда, смъртта, равнодушието и побоите, глада, безсънието и страха.

Веднъж дойде официален празник, а по празниците ни заключваха — това се наричаше празнична изолация — и имаше хора, които тогава се срещаха, запознаваха се един с друг, започваха да си вярват един на друг точно по време на такива изолации. Колкото и страшна, колкото и унизителна да беше изолацията, тя беше по-лека от работата за затворниците по член петдесет и осем