Варлам Шаламов - Термометърът на Гришка Логун

3 3 Член 58 от Наказателния кодекс на РСФСР, предвиждащ най-тежки наказания за широк спектър политически престъпления — шпионаж, измяна, контрареволюция, саботаж, вредителство, неписане на доноси, „помощ на международната буржоазия“, действие на „враг на трудещите се“. По този текст са осъждани повечето политически затворници в Русия по време на Големия терор. — Б.пр. . Нали изолацията беше почивка, дори и минутна, а кой тогава би могъл да прецени дали минута, ден, година или столетие би ни трябвало, за да се върнем в предишното си тяло — в предишната душа не сме се и надявали да се върнем. И, разбира се, не се върнахме. Никой не се върна. Та Полянски беше честен, мой съсед по нар в изолационния ден.

— Отдавна искам да те питам нещо.

— Какво нещо?

— Когато преди няколко месеца те гледах как ходиш, как не можеш да прекрачиш и една греда по пътя и трябва да заобикаляш греда, която и куче може да прекрачи. Гледах как си влачиш краката по камъните и как най-малката неравност, лека издутина на пътя ти изглежда непреодолимо препятствие, как това те докарва до сърцебиене и задух и налага продължителна почивка, аз те гледах и си виках: ама че мързел, ама че кръшкач, опитен мръсник, симулант.

— Е? А после разбра ли?

— После разбрах. Разбрах. Когато самият аз си загубих силите. Когато всички взеха да ме бутат, да ме бият, а за човека няма нищо по-добро от усещането, че някой е още по-слаб, по-зле от него.

— Защо ударниците ги викат на съвещания, защо физическата сила е нравствено мерило? Защото щом физически си по-силен, значи си по-добър, по-морален, по-нравствен от мен. Естествено — той вдига десетпудова 4 4 Пуд — руска мярка за тежина, отменена през 1924 г. Равнява се на 16,38 кг. — Б.пр. скала, а аз се огъвам под половинпудов камък.

— Разбрах всичко това и исках да ти го кажа.

— Благодаря ти ако не за друго, то поне за това.

Скоро Полянски умря — паднал някъде в забоя. Бригадирът го ударил с юмрук по лицето. Бригадирът не беше Гришка Логун, а от нашите — Фирсов, военен, по член петдесет и осем.

Добре си спомням кога ме удариха за първи път. Първия път от стотиците хиляди ежедневни, еженощни шамари.

Всички шамари не могат да се помнят, но първия удар си го спомням добре — даже бях подготвен за него от поведението на Гришка Логун, от смирението на Вавилов.

Сред глада, студа, четиринайсетчасовия работен ден в мразовитата бяла мъгла на каменния златен забой изведнъж ми се мерна нещо друго — някакъв късмет, някаква милостиня, сякаш мушната набързо в ръката ми — милостиня не с хляб, не с лекарство, а милостиня с време, с недоговорена почивка.

Планински надзирател, десетник на нашия участък беше Зуев — волнонаемник, бивш пандизчия, който имаше стаж като лагерник.

В черните очи на Зуев имаше нещо — израз на някакво съчувствие ли — към тягостната, човешка съдба.

Властта развращава. Пуснатият от веригата звяр, скрит в човешката душа, алчно засища своята изконна човешка същност с побои, с убийства.

Не знам дали може да се получи удовлетворение от подписа на присъда за разстрел. Навярно и в това има някаква мрачна наслада, въображение, не търсещо оправдания.

Виждал съм хора, и то много, които някога са издавали заповеди за разстрел, а сега тях самите ги убиваха. Не следва нищо, освен страх, освен вик: „Тука има някаква грешка, не трябва мене да ме убивате за доброто на държавата, аз самият знам как се убива!“

Не познавам хора, които са издавали заповеди за разстрел. Само отдалече съм ги виждал. Но мисля, че заповедта за разстрел се крепи на същите душевни сили, на същите душевни основи, както и самият разстрел, самото убийство, извършено със собствените ти ръце.

Властта развращава.

Опиянението от това, че властваш върху хората, че можеш да си служиш с безнаказаност, издевателства, унижения, поощрения — това е нравственото мерило за служебната кариера на един началник.

Но Зуев биеше по-малко от другите — бяхме извадили късмет.

Току-що бяхме дошли на работа и бригадата се беше свила натясно в заслона — криехме се от острия режещ вятър зад издадените скали. Зуев, десетникът, се приближи към нас, с лице, скрито зад ръкавиците. Извеждаха ни по работните места, по забоите, а аз бях останал без работа.

— Имам молба към теб — изрече Зуев на пресекулки, запъхтян от собствената си смелост. — Молба. Не е заповед! Напиши ми молба до Калинин. Да ми махнат данните за съдимост. Ще ти кажа за какво става дума.

Читать дальше