Варлам Шаламов - Антикварят

— Търча, непрекъснато търча. Ром?

— Не пия.

— Ах, колко е лошо, че не пиеш, как може! Катя, той не пие! Разбираш ли? Търча. Един ден пак ще се заема с моята си работа.

— Ако го направиш — ще се обеся, ще се удавя още утре — изрече с посинелите си устни жена му Катя.

— Шегувам се. Непрекъснато се шегувам. Търча. Не спирам да търча. Подавам разни заявления, ходя по съдилища, пътувам до Москва. Ами че мен ме възстановиха в партията. Но как?

Флеминг вади от пазвата си тесте изпомачкани листове.

— Чети. Това е свидетелство от Драбкина. Лежеше при мен в Игарка.

Пробягах с поглед подробното свидетелстване на авторката на „Черните сухари“.

„Като началник на лагерния пункт се държеше добре със затворниците, заради което скоро бе арестуван и осъден…“

Прехвърлих мръсните, лепкави показания на Драбкина, многократно разлиствани от невнимателните пръсти на разни началници…

И Флеминг, наведен до ухото ми и лъхайки на ром, ми обясни с пресипнал глас, че лично той в лагера е бил „човек“ — ето, дори Драбкина го потвърждава.

— Трябва ли ти всичко това?

— Трябва ми. С това си запълвам живота. Пък може би, а — всичко се случва. Да му пийнем ли?

— Не пия.

— Ех! За прослужените години. Хиляда и четиристотин. Но не това ми трябва на мене…

— Млъкни, или ще се обеся — изкрещя Катя, жена му.

— Тя ми е с болно сърце — обясни Флеминг.

— Успокой се. Пиши. Имаш дар слово. Разбрах го от писмата ти. А един разказ, един роман — това е доверително писмо.

— Не, не съм писател. Аз търча…

И като изпръска ухото ми със слюнка, той заломоти нещо съвсем несвързано, сякаш не беше имало никаква Колима, а като че ли самият Флеминг бе минал през тридесет и седма година по „конвейера“ на следствието и психиката му бе забележимо разстроена.

— Сега се издават много мемоари. Спомени. Например „В света на отритнатите“ на Якубович. Нека ги издадат.

— Записал си своите спомени ли?

— Не. Исках да ходатайствувам да се издаде една книга — знаеш коя. Бях в „Лениздат“ — казаха ми, че не е моя работа…

— Коя е тази книга?

— Записките на Сансон, парижкия палач. Ей това щеше да е мемоар!

— На парижкия палач ли?

— Да. Спомням си — Сансон отсякъл главата на Шарлота Корде, сетне започнал да й удря плесници и бузите на отсечената глава се зачервили. И още: тогава е имало „балове на жертвите“. У нас имали ли сме „бал на жертвите“?

— „Бал на жертвите“ — това е от времето на термидора 4 4 Става дума за контрареволюционния преврат във Франция, извършен на 9 термидор от II година на републиката (27 юли 1794 г.), с който е свалена якобинската диктатура и е сложен край на буржоазната революция. — Б.пр. , а не от времето след терора. А записките на Сансон са фалшификат.

— Не е там работата дали са фалшификат, или не са. Има такава книга. Да пийнем ром. Много питиета съм пил, но ромът е най-доброто. Ромът. Ямайският ром.

Жена му сложи „да хапнем“ — цяла камара от нещо мазно, което Флеминг лакомо поглъщаше почти мигновено. Неукротимата лакомия по време на ядене си остана у него навеки като психическа травма — остана, както и при хилядите други бивши затворници, за цял живот.

Разговорът ни някак секна и в спускащия се здрач чух до себе си познатото колимско мляскане.

Помислих си за силата на живота — скрита в здравия стомах и в червата, за способността да се поглъща — тъкмо това беше защитният рефлекс на живота на Флеминг в Колима. Това, че не подбираше и беше лаком. Душата му също не подбираше — това качество бе придобито зад следователската маса и също беше подготовка, своеобразен амортизатор в това колимско падение, където пред погледа на Флеминг не се разкри никаква бездна — той знаеше всички неща от по-рано и това го спаси, отслаби нравствените му мъки — ако е имал такива. Не беше изпитал никакви допълнителни душевни травми — беше видял най-лошото, гледаше равнодушно гибелта на всички около себе си, беше готов да се бори само за собствения си живот. Животът бе спасен, но в душата на Флеминг беше останала някаква горчилка, която трябваше да бъде премахната, изчистена с покаяние. Покаяние-намек, покаяние сякаш между другото, разговор на глас със самия себе си, без съжаление, без самоосъждане. „Просто не ми провървя.“ И все пак разказът на Флеминг беше покаяние.

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

— Виждаш ли това?

— Партийна книжка ли е?

— Ъхъ. Новичка. Но стана сложно, много сложно. Преди половин година областният комитет седна да разглежда въпроса за партийната ми реабилитация. Седят, четат материалите. Секретарят на обкома, някакъв чуваш, ми казва безизразно, грубо: