Варлам Шаламов - Апостол Павел

Когато си изкълчих стъпалото, след като се подхлъзнах и паднах от стълбата в изкопа, на началството му стана ясно, че ще куцукам още дълго време и понеже не биваше да седя без работа, ме прехвърлиха да помагам на нашия дърводелец Адам Фризоргер, от което и двамата — Фризоргер и аз — останахме много доволни.

По време на „първия си живот“ Фризоргер е бил пастор в някакво немско село близо до Марксщат на брега на Волга. Срещнахме се в един от големите етапни затвори по време на тифозна карантина и заедно попаднахме тук, в геологопроучвателската група, която търсеше въглища, Фризоргер, както и аз, вече беше работил в тайгата, сетне като „мръшляк“, полупобъркан, се озовал в етапния затвор. Изпращаха ни с геологопроучвателите като инвалиди, като „прислуга“ — кадрите на проучвателите бяха само волнонаемни. Наистина, това бяха довчерашни затворници, току-що излежали „термина“ си, тоест присъдата, и наричани в лагерите полупрезрително „наемници“. Докато пътувахме, четиридесетте такива волнонаемни едва можаха да съберат две рубли, когато им потрябва да си купят махорка, но все пак те вече не бяха от нашите. Всички разбираха, че ще минат два-три месеца и те ще се пооблекат, ще могат да си позволяват да си пийват, ще получат паспорти, дори може би след година щяха да отпътуват за родните си места. Тези мечти ставаха още по-ярки от обещанията на Парамонов, началника на проучвателите, че ги очакват огромни заплати и полярни дажби. „Ще си тръгнете оттук с цилиндри“ — постоянно им повтаряше началникът. С нас, с арестантите, не се водеха разговори за цилиндри и полярни дажби.

Впрочем той не ни нагрубяваше. Не му даваха затворници за проучватели — петимата обслужващи бяха всичкото, което Парамонов бе успял да си изпроси от началството.

Когато ни извикаха по списък от бараката и ни изправиха пред неговите светли, проницателни очи, ние още не се познавахме помежду си. Той остана много доволен от отговорите ни. Един от нашата група беше майстор на зидани печки — ярославецът Изгибин, майтапчия с посивели мустаци, който не беше загубил вроденото си чувство за хумор дори в лагера. Занаятът малко му помагаше и той не беше толкова изтощен като другите. Втори •беше едноокият гигант от Каменец-Подолск — „локомотивен огняр“, както се бе представил на Парамонов.

— Значи разбираш малко и от шлосерство — рече му Парамонов.

— Разбирам, разбирам — с готовност потвърди „огнярят“. Бързо беше схванал цялата изгода от работата с волнонаемните геологопроучватели.

Трети беше агрономът Рязанов. Парамонов изпадна във възторг от професията му. Естествено, не беше обърнато никакво внимание на дрипите, с които беше облечен агрономът. В лагера хората не се посрещат по вида, а Парамонов познаваше лагерите достатъчно добре.

Четвъртият бях аз. Не бях нито печкаджия, нито шлосер, нито агроном. Но Парамонов по всяка вероятност бе успокоен от високия ми ръст, а и не си струваше да си губи времето да променя списъка само заради един човек. Той кимна.

Ала петият се държеше много странно. Мънкаше някакви молитви, криеше лицето си с ръце, без да чува думите на Парамонов. Но и това не беше нещо ново за началника. Парамонов се извърна към нарядчика, който стоеше наблизо и държеше няколко папки с машинки — така наречените „лични дела“.

— Този е дърводелец — рече нарядчикът, като предвари въпроса на Парамонов.

Бяхме приети и ни откараха до обекта на геологопроучвателите.

По-късно Фризоргер ми разправи, че когато го извикали, си помислил, че ще го водят на разстрел — така го бил наплашил следователят още в мината. Цяла година живяхме с него в една барака и нито веднъж не се сдърпахме. Това е нещо рядко както в лагера, така и в затвора. Свадите започват по най-дребни поводи, за миг ругатните стигат такъв градус, че ти се струва — следващата стъпка може да бъде само нож или в най-добрия случай някакъв ръжен. Ала аз бързо свикнах да не обръщам внимание на тези цветисти ругатни. Градусът спадаше бързо и дори двамата да продължаваха още дълго време да се псуват мързеливо, това се правеше повече за „приличие“, за запазване на личното достойнство.

Но с Фризоргер не се скарахме нито веднъж. Мисля, че заслугата за това беше негова, понеже не съм познавал по-кротък човек от него. Никого не оскърбяваше и говореше малко. Гласът му беше старчески, треперещ, ала звучеше някак изкуствено, подчертано треперящо. С такива гласове говорят младите актьори в театрите, когато играят роли на старци. В лагера мнозина се опитват (и с успех) да изглеждат по-възрастни и физически по-слаби, отколкото са в действителност. Всичко това не винаги се прави съзнателно, а някак инстинктивно. Иронията на живота тук е в това, че повечето хора, които се опитват да изглеждат по-възрастни и по-немощни, в действителност са в по-тежко състояние от това, което искат да представят.