Варлам Шаламов: Апостол Павел

Ала в гласа на Фризоргер нямаше нищо престорено.

Всяка сутрин и вечер той се молеше тихо, извърнат встрани от нас и забил поглед в пода, а се включваше в общия разговор само ако темата беше религиозна, тоест много рядко, понеже арестантите не обичат религиозните теми. Старият безсрамник, милият Изгибин, се опитваше да се надсмива на Фризоргер, ала шегите му се посрещаха с такава миролюбива усмивка, че старанията му оставаха безрезултатни, Фризоргер бе обичан от цялата геологопроучвателска група и дори от самия Парамонов, комуто бе направил прекрасно писалище, отнело му, струва ми се, половин година.

Леглата ни бяха едно до друго, често си говорехме и понякога Фризоргер размахваше по детски малките си ръце и се учудваше, че знам едни или други евангелски истории — той наивно смяташе, че те са достояние единствено на тесните религиозни кръгове. Подсмихваше се и беше много доволен, когато откриваше у мен подобни познания. И, въодушевен, се залавяше да ми разправя онези евангелски текстове, които не си спомнях много добре или изобщо не знаех. Много му допадаха тези наши разговори.

Ала веднъж, когато изброяваше имената на дванадесетте апостоли, Фризоргер сбърка. Назова и името на апостол Павел. Аз, който с цялата си самоувереност на невежа винаги бях смятал апостол Павел за действителния създател на християнската религия, за неин вожд, знаех малко биографията на този апостол и не пропуснах възможността да поправя Фризоргер.

— Не, не — рече ми той през смях, — вие не знаете, ето — и той започна да брои на пръсти, — Питер, Паул, Маркус…

Разказах му всичко, което знаех за апостол Павел. Той ме слушаше внимателно и мълчеше. Вече беше късно и трябваше да спим. През нощта се събудих и в мъждукащата, димна светлина на газеничето видях, че Фризоргер лежи с отворени очи и чух шепот: „Господи, помогни ми! Питер, Паул, Маркус…“ Не заспа до сутринта. Тръгна на работа много рано, а се върна късно, когато вече бях заспал. Събудих се от тих старчески плач. Фризоргер беше застанал на колене и се молеше.

— Какво ви е? — попитах го, след като изчаках да свърши молитвата си.

Фризоргер напипа ръката ми и я стисна.

— Прав сте — рече той. — Паул не е сред дванадесетте апостоли. Бях забравил Вартоломей.

Мълчах.

— Учудвате се на сълзите ми ли? — каза той. — Те са от срам. Не биваше, нямах право да забравям такива неща. Това е грях, голям грях. На мен, на Адам Фризоргер, да ми посочи грешката чужд човек. Не, не, вие нямате никаква вина — причината е в мен, мой е грехът. Добре е, че ме поправихте. Всичко ще бъде наред.

Едва го успокоих и оттогава (случи се малко преди да си изкълча стъпалото) станахме още по-големи приятели.

Веднъж, когато в дърводелската работилница нямаше никой освен нас, Фризоргер измъкна от джоба си един омазнен платнен портфейл и ме повика да отида до прозореца.

— Ето — каза, като ми подаде миниатюрна, цялата на гънки моментална снимка. Това беше снимка на млада жена с някакъв случаен като на всички моментални снимки израз на лицето. Пожълтялата, напукана снимка беше грижливо облепена с цветна хартия.

— Това е дъщеря ми — рече тържествено Фризоргер. Единствената ми дъщеря. Жена ми почина отдавна. Дъщерята не ми пише — сигурно защото не знае адреса. Писал съм й много, правя го и сега. Само на нея. Никому не показвам тази снимка. Нося я от дома. Взех я от скрина преди шест години.

В работилницата безшумно влезе Парамонов.

— Това дъщеря ти ли е? — попита той, като хвърли бегъл поглед към снимката.

— Да, гражданино началник — отвърна Фризоргер с усмивка.

— Пише ли ти?

— Не.

— Защо те е забравила теб, стареца? Подготви ми заявление за издирване — ще го изпратя. Как е кракът ти?

— Куцам, гражданино началник.

— Е, куцай, куцай. — Парамонов излезе.

От този ден Фризоргер, вече без да се крие от мен, след края на вечерната си молитва, когато си лягаше, вадеше снимката на дъщеря си и галеше цветния кант.

Така си живеехме тихо и мирно около половин година, докато веднъж докараха поща. Парамонов беше заминал за някъде и писмата прие секретарят му Рязанов, от затворниците, който се оказа, че не е никакъв агроном, а есперантист, което впрочем не му пречеше чевръсто да одира кожите на умрелите коне, да огъва дебели железни тръби, като ги пълнеше с пясък и ги нажежаваше на огъня, и да води цялата канцеларска работа на началника.

— Я виж — каза ми той — какво заявление се получи на името на Фризоргер.