Варлам Шаламов - Рива-Рочи

Смъртта на Сталин не внесе кой знае какви нови надежди в загрубелите сърца на затворниците, не стегна износените мотори, изморили се да тикат сгъстената кръв по твърдите стеснени вени.

Но всички радиочестоти отразяваха едно многократно ехо на планините, на снега, на небето, по всички кътчета на килийното арестантско житие пълзеше една дума, важна дума, обещаваща да разреши всичките ни проблеми: дали да не се обявят праведниците за грешници, дали да не се накажат злодеите, дали пък не е намерен начин безболезнено да се върнат на предишното им място избитите зъби.

Възникваха и пълзяха слухове от класически характер — приказки за амнистия.

Юбилеят на всяка държава — от първата й годишнина до тристагодишнината, коронацията на наследниците, смяна на властта, дори и на кабинетите — всичко това се явява на подземния свят от задоблачните висини във вид на амнистия. Това е класическа форма на общуването на върховете и низините.

Традиционната клюка, на която всички вярват — най-бюрократичната форма на арестантските надежди.

Правителството отговаря на традиционните очаквания и прави традиционна стъпка — обявява същата тази амнистия.

Правителството на следсталинската епоха не отстъпи от този обичай. Стори му се, че да извърши този традиционен акт, да повтори царския жест, означава да изпълни някакъв нравствен дълг пред човечеството, че самата форма на амнистията във всеки неин вид е пълна със значително и традиционно съдържание.

За изпълнение на нравствения дълг на всяко ново правителство има стара традиционна форма, която, ако не се приложи, означава да се наруши дългът пред историята, пред страната.

Амнистията се е готвела и дори в спешен порядък, за да не се отстъпи от класическия образец.

Берия, Маленков и Вишински мобилизирали верните и неверни юристи, дали им идеята за амнистия, а всичко останало било въпрос на бюрократична техника.

Амнистията в Колима дойде на 5 март 1953 година — при хората, преживели цялата война в люлеенето на махалото на арестантската съдба от слепите надежди до най-дълбоко разочарование — при всяко военно поражение и при всеки военен успех. И нямаше прозорлив или мъдър човек, който да определи кое е по-добре, по-изгодно, по-спасително за арестанта — победата или поражението на страната.

Амнистията дойде при оцелелите троцкисти и буквеници 1 1 Политически затворници, чиято „вина“ може да се сведе до абревиатура — например КРТД (контрареволюционна троцкистка дейност) или АСА (антисъветска агитация). — Б.пр. , останали живи след гаранинските разстрели, преживели студа и глада на златния забой на Колима от трийсет и осма година — сталинските лагери за унищожение.

На всички, които бяха убити, разстреляни, пребити до смърт с ботушите и прикладите на конвоя, бригадира, нарядния и десетника, на всички, които оцеляха, заплащайки пълната цена за живота си — двойни, тройни добавки към своята петгодишна присъда, която арестантът си е донесъл в Колима от Москва…

В Колима нямаше затворници, осъдени на по пет години по член петдесет и осем. Петгодишните бяха много тесен кръг, малобройна група хора, осъдени през 1937 година преди срещата на Берия със Сталин и Жданов на дачата при Сталин през юни 1937 година, когато петгодишните присъди бяха забравени и беше разрешен метод номер три за добив на показания.

Но и от този кратък списък на нищожните на брой петгодишни присъди, в навечерието на войната и по време на войната не беше останал нито един, който да не е получил в добавка нови десет, петнайсет, двайсет и пет години.

А онези единици от петилетните, които не бяха получили нищо в добавка, не бяха умрели, не бяха попаднали в архив номер три, отдавна се бяха освободили и постъпили на служба — да убиват — като десетници, надзиратели, бригадири, началство на участъка на същото това злато — и сами започнаха да убиват бившите си другари.

През 1953 година петгодишни присъди в Колима имаха само осъдените по местни процеси по битови дела. Те не бяха никак много. Следователите просто ги домързя да им пришият, да им лепнат петдесет и осем. Иначе: лагерното дело беше толкова убедително, така битово ясно, че не трябваше да се прибягва до старото, но страшно оръжие на член петдесет и осем, универсалния член, който не щадеше нито пола, нито възрастта. Затворникът, излежал присъда по петдесет и осем и оставен на вечно заселване, правеше всякакви хитрини, за да го опандизят отново, но този път по уважаваните от всички — от хората, бога, държавата — кражба или злоупотреба. С една дума, който хванеше присъда по битов член, изобщо не страдаше.