Варлам Шаламов - Ръкавицата

Човекът с белия халат записваше и яростно плъзгаше ученическата перодръжка по тясното гърло на мастилницата, без да търси помощ в стоящия пред него в средата на масата красив прибор за мастило, ръчно изработен от някой болен арестант: резбована раздвоена клонка от някоя тригодишна или три хиляди годишна лиственица — връстничка на някой Рамзес или Асархадон — не ми беше съдено да науча периодите, да преброя годишните кръгове на разреза. Изкусната ръка на майстора сръчно е уловила някаква единствена, уникална, естествена извивка на дървото, изкривено от сраженията си с мразовете на Далечния север. Извивката е уловена, клонката е спряна, срязана е от ръката на майстора, оголил същността на тази извивка, същността на дървото. Под обелената кора се появява една напълно пазарна стока, класа на класите, — главата на Мефистофел, наклонена над една бъчва, от която всеки момент ще бликне вино като от фонтан. Вино, а не вода. Чудото в Кана или чудото в гостилницата на Фауст само по една причина не се повтаряше тук — просто в Колима можеше да бликне като фонтан човешка кръв, а не спирт и не гейзер с топла подземна вода от лечебния извор на якутския курорт Талая. Пък и вино в Колима няма.

Точно тази опасност — че избиеш ли тапата, ще потече не вода, а кръв — удържаше чудотвореца Мефистофел или Христос — все едно.

Дежурният лекар Лебедев също се страхуваше от тази неочакваност и предпочиташе да си служи с обикновената мастилница. Моята витаминена карта беше грижливо залепена към новата бланка. Вместо с лепило Лебедев си служеше с онзи същия екстракт от клен — и до масата имаше цяла бъчва от него. Кленът захващаше с мъртва хватка горката хартийка.

Александър Иванович ме заведе до моето място, като кой знае защо ми обясняваше всичко със знаци; макар че беше светло като през деня, очевидно официално се водеше нощ и затова, според инструкцията или според медицинската традиция, трябваше да се говори шепнешком, макар че колимчаните — спящите пътници — не можеше да бъдат събудени дори и с топовен изстрел над самото ухо на пациента, тъй като всеки от тези двеста мои нови съседи се смяташе за бъдещ мъртвец и нищо повече.

Езикът на жестовете на Александър Иванович се свеждаше до няколко съвета: ако съм искал да оздравея, да ме пазел господ от това да се юрна към клекалото в тоалетната, към „дупката“, изрязана в дъските в ъгъла на палатката. Първо трябвало да се запиша, да се отбележа при Александър Иванович и непременно в негово присъствие да представя резултата от моето клечане на клекалото.

Тогава Александър Иванович щял със собствената си ръка, с пръчка да бутне резултата в плискащото се вонящо море от човешки екскременти в дизентерийната болница, море, което не се всмукваше от никакъв колимски лед за разлика от белите плочи, а чакаше извозването си в някакви други места на болницата.

Александър Иванович не ползваше нито хлор, нито карболова киселина, нито гениалния универсален калиев перманганат, нямаше и помен от нещо подобно до него. Но какво ме интересуваха мен всички тези прекалено човешки проблеми. Нашата съдба нямаше и нужда от дезинфекция.

Тичах няколко пъти до „клекалото“ и Александър Иванович записваше резултата от работата на червата ми, които работеха също толкова капризно и своенравно, колкото и под оградата на Витаминния комбинат — Александър Иванович се накланяше близко до моите изпражнения и нещо тайнствено отмяташе на шперплатовата дъска, която държеше.

Ролята на Александър Иванович в отделението беше много голяма. Шперплатовата дъска на дизентерийното отделение отразяваше във висша степен точната, ежедневна, ежечасна картина на хода на болестта на всеки от посерковците…

Дъската беше скъпа на Александър Иванович, той си я слагаше под дюшека в онези редки часове, в които беше премалял от бдителността в своето двайсет и четири часово дежурство и изпадаше в забрава — обичайния сън на колимския арестант, който не си сваля нито антерията, нито двата си сиви халата, а просто се обляга на брезентовата стена на битието си и мигновено губи съзнание, за да стане отново след час, най-много след два, и да изпълзи до масата на дежурния, за да светне фенера, наричан „прилеп“.

В миналото Александър Иванович беше работил като секретар на областния комитет на една от грузинските републики и беше пристигнал в Колима по член петдесет и осем с някаква астрономична присъда.

Александър Иванович нямаше медицинско образование, не беше работник в счетоводството, макар и да беше „счетоводител“ по терминологията на Калембет. Александър Иванович беше минал забоя, беше „издрапал“ и беше попаднал в болницата по обичайния за пътник път. Той беше службогонец, вярната душа на всеки началник.