Варлам Шаламов - Ръкавицата

Аз омотах главата си в одеялото като в небе, стопляйки се по единствения възможен начин, който добре познавах.

Някой ме хвана за раменете и ме отведе нанякъде по пръстена пътечка. Аз се спъвах с босите си крака, блъсках се в нещо. Пръстите ми бяха гноясали от измръзванията, не бяха зараствали още от трийсет и осма година.

Преди да легна на дъсченото легло, трябваше да бъда измит. И щял да ме мие някой си Александър Иванович, човек с два халата върху антерията — болничен санитар от затворниците, при това от онези с буквите, тоест по член петдесет и осем, което значи, че се крепи на „историята на болестта“, а не е щатен, понеже щатен може да е само някой от битовите.

Дървен леген, бъчва с вода, черпак, шкаф с бельо — всичко това се побираше в ъгъла на бараката, където беше и дъсченото легло на Александър Иванович.

Александър Иванович ми сипа един леген вода от бъчвата, но през изтеклите дълги години аз бях свикнал със символичните бани, със свръхпестеливия разход на вода, която през лятото се добива от пресъхналите ручеи, а през зимата се топи от сняг. Можех и умеех да се измия с всякакво количество вода — от чаена лъжичка до цистерна. Дори и с чаена лъжичка вода бих си измил очите — и готово. А това тук не беше лъжица, а цял леген.

Нямаше нужда да ме стрижат, бях прилично остриган с машинката на бившия полковник от Генералния щаб, фризьора Руденко.

Водата, символичната болнична вода, разбира се, беше студена. Но не беше ледена, каквато е цялата вода на Колима и през зимата, и през лятото. Пък и това не беше важно. Дори и вряла вода не би стоплила тялото ми. Дори и черпак кипяща смола да ми бяха лепнали на кожата, тази пъклена температура пак не би ми стоплила вътрешностите. Не мислех нито за изгаряния, нито за ада, когато притисках голия си корем до горещата бойлерна тръба в златната мина „Партизан“. Това беше през зимата на 1938 година — преди хиляда години. След „Партизан“ взех да издържам кипящата смола. Но на „Беличия“ никой не ползваше кипяща смола. На пръв поглед или по-скоро на пръв досег, според палеца на Александър Иванович легенът със студена вода изобщо не можеше да е горещ или топъл. Водата не беше ледена и това, според Александър Иванович, беше напълно достатъчно. А на мен всичко това така и така ми беше безразлично, според собственото ми тяло — а тялото е по-сериозно, по-капризно от човешката душа, тялото има повече нравствени достойнства, права и задължения.

Преди моето измиване Александър Иванович със собствената си ръка ми избръсна срамните части с опасен бръснач, прекара го близо до подмишниците и ме отведе в кабинета на лекаря, след като ме облече в кърпено, но чисто вехто болнично бельо; кабинетът беше преграден в рамките на същите брезентови стени на палатката.

Брезентовата завеса се повдигна и на прага се яви ангел в бял халат. Под халата имаше антерия. Ангелът беше с ватирани панталони, а върху халата си беше наметнал стар кожух, който явно караше втора присъда, но вършеше работа.

Тукашните юнски нощи не се шегуват нито с волнонаемните, нито със затворниците, нито със смахнатите, нито с бачкаторите. За пътниците няма какво да говорим. Пътниците просто излизаха от границите на добро и зло, на топло и студено.

Това беше дежурният лекар, доктор Лебедев. Лебедев не беше лекар, и не беше доктор, и дори фелдшер не беше, а беше просто учител по история в средното училище — както е известно, това е взривоопасна специалност.

Той беше бивш пациент, започнал да работи като фелдшер-практик. А обръщението „доктор“ отдавна беше престанало да го смущава. Впрочем, той не беше лош човек, доносничеше умерено, а може и изобщо да не доносничеше. Във всички случаи доктор Лебедев не участваше в интригите, раздиращи на части всяко болнично учреждение, а „Беличия“ не беше изключение — той разбираше, че всяко залитане може да му струва не само медицинската кариера, но и живота.

Мен ме прие равнодушно, без всякакъв интерес попълни моята „история на болестта“. Аз пък бях поразен. С красив почерк изписваха фамилията ми върху истинска бланка за история на болестта, която може и да не беше печатна, може да не беше от печатницата, но беше внимателно разграфена от нечия умела ръка.

Бланката беше по-автентична от призрачността, от фантастичността на бялата колимска нощ, от брезентовата палатка с нейните двеста арестантски дъсчени легла. Палатка, откъдето през брезента се чуваше толкова познатия ми нощен арестантски шум, произвеждан в колимските бараки.