Варлам Шаламов - Ръкавицата

Някъде се пишеха циркуляри, пращяха телефони за специална връзка. Някъде някой отговаряше за нещо. И като нищожен резултат на най-бюрократичната медицинска съпротива срещу смъртта пред поразяващата ръка на държавата се раждаха инструкции, заповеди, формални отговори на висшето началство. Вълни от цяло хартиено море плющяха по бреговете на дадена далеч не хартиена съдба. Колимските „пътници“ имаха дистрофия и нямаха право на медицинска помощ, на болница по истинската си болест. Дори в моргата патоанатомът твърдо преобразяваше истината, посочвайки друга диагноза. Истинската диагноза „алиментарна дистрофия“ се появи в лагерните медицински документи едва след ленинградската блокада, защото по време на войната беше разрешено гладът да се нарича глад, но дотогава пътниците ги слагаха да умират с диагноза полиавитаминоза, грипозна пневмония, в редки случаи РФИ — рязко физическо изтощение.

Дори и скорбутът имаше пределни цифри, отвъд които на лекарите не се препоръчваше да отиват в изчисляването на леглодните за групите „В“ и „Б“. Имаше ли преразход на леглодни, висшето началство се развикваше и лекарят преставаше да е лекар.

Дизентерия — това беше нещо, с което най-после разрешаваха да се хоспитализират затворниците. Потокът на болните от дизентерия счупи всички рекорди. Да бъдеш „пътник“ означава да имаш усет за слабост в системата — къде, през коя врата може да те пуснат да си починеш, да си поемеш дъх поне за един час, поне за един ден. Тялото, стомахът на затворника не са като барометър. Стомахът не предупреждава. Но инстинктите за самосъхранение принуждават пътника да гледа на вратата на амбулаторията като на нещо, което може да го отведе към смъртта, но може да го отведе и към живота.

„Хиляди пъти болен“ — това е термин, на който се смеят всички пациенти и медицинската върхушка, но той е дълбок, справедлив, точен, сериозен.

„Пътникът“ ще откъсне поне един ден почивка от съдбата, преди да се върне обратно към земния си път, който толкова прилича на небесните пътища.

Най-важното е пределната цифра, планът. Трудна работа е да попаднеш в този план, защото колкото и да е голям потокът от посерковци, вратите на болницата са тесни.

Витаминният комбинат, където живеех, имаше само две места за дизентерия в районната болница, две скъпоценни карти, и то отвоювани с бой за „витаминката“, тъй като дизентерията на златната мина или на оловния рудник, или дизентерията на пътното строителство струва повече от посерковците на витаминния комбинат.

С израза витаминен комбинат се означаваше просто една барака, където в разни котли се вареше екстракт от клек — отровен боклук, ужасно горчива кафява смес, вряла дни наред до пълното й сгъстяване. Тази смес се правеше от иглички, които се „ръфаха“ от затворниците по цяла Колима, от пътниците, омаломощени в златния забой. Тези, които се бяха спасили от златната мина, ги караха да умират, докато създават витаминен продукт — екстракт от иглолистни клони. Имаше горчива ирония в самото име на комбината. Според началството и според вековния опит на големите северни експедиции иглолистното дърво беше единственото местно средство срещу болестта на полярниците и на затворниците — скорбута.

Цялата северна лагерна медицина се въоръжи официално с мисълта за този екстракт и го обяви за единствено средство за спасение — ако клекът не помогнел, значи нищо нямало да помогне.

От тази смес ни се повдигаше, даваха ни я по три пъти на ден, без нея не ни даваха храна в стола. Колкото и напрегнато да чакаше арестантският стомах поне някакъв тестен намек в супата си, за да може да прослави храната като такава, администрацията безнадеждно разваляше този важен момент, настъпващ по три пъти на ден, понеже преди това ни караше да глътнем малко иглолистен екстракт. От тази толкова горчива смес започваш да хълцаш, за няколко минути получаваш спазми в стомаха и апетитът ти е безнадеждно развален. В този клек също имаше някакъв елемент на наказание, на възмездие.

Тесният проход към стола се охраняваше с щикове, както и масичката, където до ведрото и малкото желязно черпаче от консервена кутия седеше лагерната „лепка“ и лепваше по една изцеряваща доза отрова в устата на всеки.

Това дългогодишно мъчение с клека, наказанието с черпачето, провеждано из целия Съюз, имаше една особеност: екстрактът сто пъти беше преваряван в котлите и в него нямаше никакъв витамин С, който би могъл да те спаси от скорбута. Витамин С е много летлив, той изчезва след петнайсет минути варене.