Варлам Шаламов - Ръкавицата

С онази ръкавица можеше да се пише история.

А сега, колкото и да са еднакви дактилоскопическите линии, аз разглеждам на светлината една тънка розова кожа, а не мръсни окървавени длани. Сега съм по-далече от смъртта, отколкото бях през 1943 или 1938 година, когато пръстите ми бяха пръсти на мъртвец. Като змей изхвърлих на снега старата си кожа. Но новата ми ръка и сега реагира на студена вода. Ударите на измръзването са необратими, вечни са. И все пак моята ръка не е онази ръка на колимския пътник. Онази моя козина беше откъсната на месо, цял слой от нея беше отделен като ръкавица от мускулите, и приложен към историята на болестта.

Дактилоскопическите линии на двете ръкавици са едни и същи — това е рисунка на моя ген, ген на жертвата и ген на съпротивата. Така е и с кръвната ми група. Имам еритроцити на жертва, а не на завоевател. Първата ръкавица е оставена в Магаданския музей, в музея на Санитарното управление, а втората е пренесена до Голямата земя, в човешкия свят, за да може всичко нечовешко да остане зад океана, зад Яблоновия хребет.

На хванатите бегълци на Колима им отсичаха дланите, за да не се занимават с тялото, с трупа. Отрязаните ръце могат да се отнесат в чанта или във войнишка торба, понеже паспортът на човека в Колима — и на волнонаемния, и на затворника-беглец — така и така е един и същ — линията на пръстите му. Всичко, което е нужно за опознаване, може да се донесе в чанта или във войнишка торба, вместо да се пренася с камион, с „пикап“, или с военен джип „Уилис“.

А къде е моята ръкавица? Къде се пази? На мен не са ми рязали ръката.

В дълбоката есен на 1943 година, скоро след новата десетгодишна присъда, без да имам сили, нито надежда да живея — имах прекалено малко мускули по костите, за да пазя в тях някакво отдавна забравено, отхвърлено, ненужно на човека чувство от рода на надеждата — аз, пътникът, когото са гонили от всички амбулатории в Колима, закачих късметлийската вълна на официално признатата борба с дизентерията. Сега вече аз, старият посерко, се бях сдобил с убедителни основания за хоспитализиране. Гордеех се с това, че мога да си показвам задника на всеки лекар — и което е най-важното — на всеки не-лекар, за да може задникът ми да изплюе кашава капчица спасителна слуз и да покаже на света един зелено-сив изумруд с кървави жилки — дизентерийния скъпоценен камък.

Това беше моят пропуск за рая, където никога не бях ходил за трийсет и осем години живот.

Бях набелязан за болницата — бях включен в едни безкрайни списъци чрез някаква дупка на перфокартата, бях включен, вписан бях в спасителното, в спасяващото колело. Впрочем тогава най-малко от всичко мислех за спасението, да не говорим, че изобщо не знаех какво е болница, подчинявах се само на вечния закон за затворническата автоматика: събуждане — развод — закуска — обяд — работа — вечеря, сън или привикване при отговорника.

Много пъти възкръсвах и издрапвах отново, скитах се от болницата до забоя години наред — не дни, не месеци, а години, колимски години. Лекувах се, докато не започнах на свой ред да лекувам аз самият и чрез същото това автоматично колело на живота бях прехвърлен на Голямата земя.

Аз, „пътникът“, чаках етапа, но не за да отида на златото, закъдето току-що ми бяха добавили десет години към присъдата. Бях прекалено изтощен за златото. Паднаха ми се „витаминните“ командировки.

Чаках етапа в комендантския ОЛП в Ягодное — редът в този транзит е известен: всички пътници се подгонват на работа с кучета и с конвой. Ако има конвой, има и бачкатори. Цялата им работа никъде не се отбелязва, мачкат ги поне до обяд — да пробиват дупки с железен лост в заледената земя, да мъкнат греди за огрев в лагера или да режат дървета на равна височина на десет километра от селището.

Отказват ли? Значи карцер, тристаграмовка хляб, паница вода. Акт. А през 1938 година за три поредни отказа те разстрелваха на Серпентинката, следствения затвор на Севера. Добре познавах тази практика и не ми и хрумваше да се отклоня или да откажа работа, където и да ни водеха.

В едно от пътешествията ни заведоха в шивашкия цех. Зад оградата беше разположена барака, където шиеха ръкавици от стари панталони и подметки също от памучно парче.

Едни нови брезентови ръкавици с кожена обшивка издържат около половин час, ако правиш сонди с железния лост, а аз пробивах ръчно доста дупки. Памучните издържат около пет минути. Разликата не е толкова голяма, че да може да се разчита на докарване на служебни дрехи от Голямата земя.