Варлам Шаламов - Елмазният извор

Мина седмица, през която разбрах защо продуктите се пазят под леглото на десетника. Той не беше забравил за шала ми.

— Слушай, Андреев, продай ми шала.

— Подарък ми е, гражданино началник.

— Не ме разсмивай.

Ала аз категорично отказах. Още същата вечер попаднах в списъка на неизпълнилите нормата. Нищо не смятах да доказвам. На сутринта размотах шала си и го занесох на нашия обущар.

— Само че го попари.

— Знам, не съм вчерашен — весело отвърна той, зарадван от неочакваната придобивка.

В замяна обущарят ми даде половинкилограмова дажба хляб. Отчупих си едно парче, останалото го скрих в пазвата си. Напих се с гореща вода и тръгнах заедно с всички за работа, но постепенно започнах да изоставам все повече и повече, сетне кривнах в гората и като заобиколих нашето селище, тръгнах покрай същия онзи път, по който бяхме дошли тук преди месец. Вървях на половин верста от пътеката, снегът не ми пречеше, чернобрадият десетник нямаше куче и едва по-късно научих, че той успял да стигне със ските си до бараката на лодкаря — планинската река тук дълго време не замръзваше — и съобщил с попътен конвой в лагера за моето бягство.

Седнах в снега и стегнах с парцалчета плъстените си ботуши под коленете. На този сорт обувки само името им беше ботуши. Представляваха местен модел — икономическа продукция на военното време. Крояха ги със стотици хиляди от стари, износени ватени панталони. Подметката се правеше от същия материал, подсилен с допълнителни тегели, слагаха им и върви. Заедно с тях раздаваха и фланелени партенки — така обуваха работниците, които копаеха злато при температура минус петдесет, минус шестдесет градуса. След няколко часа работа в гората те се разкапваха — късаха се в съковете, в клоните; в златодобивните изкопи издържаха няколко дни. Дупките в плъстените ботуши ги кърпеха набързо в обущарниците, които работеха нощем. Призори ремонтът биваше направен. Подметките се нашиваха пласт след пласт, ботушите окончателно се деформираха, заприличваха на бряг на планинска река, оголен след свличане.

С такива ботуши и с тояга в ръка вървях към реката — на няколко километра над брода с лодката. Смъкнах се по скалистия откос и ледът заскърца под краката ми. Пътя ми преграждаше един дълъг топлик, чийто край не се виждаше. Ледът се счупи и аз леко стъпих в димящата бисерна вода, през ватената подметка усетих изпъкналите камъни на дъното. Вдигнах високо крак — покрилите се с лед плъстени ботуши пробляснаха и аз нагазих още по-надълбоко, водата стигна до над коленете ми, и като си помагах с тоягата, се измъкнах на отсрещния бряг. Там грижливо отупах ботушите с тоягата, махнах леда от тях и от ватените си панталони — краката ми бяха сухи. Опипах парчето хляб в пазвата си и тръгнах покрай брега. След около два часа излязох на шосето. Беше ми приятно да вървя без въшливия шал — гърлото и вратът ми сякаш си почиваха, увити с един стар пешкир, който обущарят ми бе дал в замяна.

Вървях с празни ръце. За големите преходи — и през зимата, и през лятото — е много важно ръцете да са свободни. Те участват в движението и то ги сгрява, също както и краката. Само че ръцете не трябва да държат нищо — дори само молив да е, след двадесет-тридесет километра започва да изглежда невероятно тежък. Отдавна и добре знаех всичко това. Знаех и още нещо: ако човек е в състояние да носи в ръката си определена тежест няколко крачки, значи ще може да я носи, да я мъкне безкрайно — ще му се отвори второ, трето, десето дишане. Значи аз — „мършата“ — ще стигна където и да трябва. През зимата дори е по-лесно, отколкото през лятото, ако студът не е прекалено голям. Не мислех за нищо, а и не можеше да се мисли — студът отнема мислите, бързо и лесно те превръща в животно. Вървях, без да разчитам на нищо, с единственото желание да се измъкна от тази проклета безконвойна командировка. На тридесетина километра от лагера, в една къщурка, живееха дървосекачи, надявах се да се постопля там, а ако ми провърви — и да пренощувам.

Вече се беше стъмнило, когато стигнах до къщичката, отворих вратата, минах през облака ледена пара и влязох в бараката. Иззад зиданата руска печка се надигна бригадирът на дървосекачите Степан Жданов, когото познавах — бивш затворник, разбира се.

— Събличай се, сядай.

Веднага се съблякох, събух се, закачих дрехите си около печката.

Степан отвори вратичката на пещта, сложи си една ръкавица и извади отвътре гърне.

— Сядай, яж. — Даде ми хляб и чорба.