Варлам Шаламов - Елмазният извор

— Ще ми го продадеш ли? — попита чернобрадият.

— Не — отвърнах.

— Е, както искаш. На теб не ти трябва.

Този разговор не ми хареса. Лошо беше и това, че тук хранеха веднъж дневно — след работа. А сутрин — само вряла вода и хляб. Но това го бях срещал и друг път. Началниците не обръщаха много внимание върху храненето на арестантите. Всеки гледаше да му е по-лесно.

Продуктите се пазеха при волнонаемния десетник — той живееше с пушката си в миниатюрна барачка на десетина крачки от нас. Този начин на пазене на храната също беше нещо ново: обикновено тя се държеше не при производствения началник, а при самите затворници, но редът тук явно бе по-добър — винаги е опасно и рисковано да се оставят запасите в ръцете на гладните арестанти, този риск се знаеше от всички.

На работа ходехме надалеч — около четири километра, и беше ясно, че от ден на ден ще сечем все по-навътре в клисурата.

Ходенето на далечно разстояние дори когато е под конвой, е от полза за арестанта: колкото повече време се губи за път, толкова по-малко остава за работа, както и да го пресмятат нормировчиците и десетниците.

Работата не беше нито по-лоша, нито по-добра от който и да е вид арестантски труд в гората. Сечехме дърветата, маркирани от десетника, катурвахме ги, отсичахме клоните, които събирахме на купчина. Най-трудното беше да се отсече дървото така, че краят му да стъпи на пъна, за да не бъде затрупано от снега, ала десетникът знаеше, че извозването ще бъде бързо, ще дойдат трактори, знаеше, че в началото на зимата няма да има дълбок сняг, който би затрупал тези отсечени дървета, и не винаги искаше дървото да бъде вдигано на пъна.

Изненадата ме чакаше вечерта.

Вечерята на Елмазния извор представляваше закуска, обяд и вечеря; събрани заедно, те не изглеждаха по-богато и по-засищащо от всеки обяд или вечеря в мините. Стомахът ми упорито ме убеждаваше, че общата калоричност и хранителност са още по-малки, отколкото в мината, където получавахме по-малко от половината от полагащата ни се дажба — останалото отиваше в паниците на началниците, администрацията и криминалните. Ала аз не вярвах на изгладнелия си в Колима стомах. Оценките му бяха преувеличени или намалени — той искаше прекалено много, прекалено настойчиво, беше прекалено пристрастен.

Кой знае защо след вечерята никой не отиде да си легне. Всички чакаха нещо. Проверка? Не, тук нямаше проверки. Най-сетне вратата се отвори и влезе неуморимият чернобрад десетник с лист в ръка. Дневалният свали бензиновата лампа от горните нарове и я сложи на масата, чиито крака бяха забити в земята насред бараката. Десетникът седна близо до светлината.

— Какво е това? — попитах съседа си.

— Процентите за днес — рече той и в тона му долових нещо, което ме изплаши — бях чувал такъв тон при много сериозни обстоятелства, когато на жертвите от тридесет и осма година всеки ден измерваха свършената работа в златодобивния забой с „индивидуална мярка“. Беше невъзможно да греша. Тук имаше нещо, което дори аз не знаех, някакво опасно нововъведение.

Десетникът, без да поглежда към никого, с монотонен, скучен глас прочете имената и процентното изпълнение на нормата от всеки работник, грижливо сгъна листа и излезе. Бараката мълчеше. Чуваше се само тежкото дишане на няколкото десетки души в мрака.

— Който има по-малко от сто — обясни моят поразведрил се съсед, — утре няма да получи хляб.

— Никакъв ли?

— Никакъв!

Наистина никога и никъде не бях срещал подобно нещо. В мините дажбата се определяше от изработеното от бригадата за една десетдневка. В най-лошия случай даваха намалена дажба — триста грама хляб, но не ни лишаваха от него.

Мислех напрегнато. Хлябът беше основната ни храна тук. Половината от всичките калории получавахме от него. Чорбата и кашата бяха нещо неопределено, хранителната им ценност зависеше от хиляди неща — от честността на готвача, от това доколко е сит, от трудолюбието му, понеже на мързеливия готвач му помагат „работяги“, които той трябва да изхранва; от енергичния и постоянен контрол; от честността на началството; от честността на дневалния, от ситостта и порядъчността на конвоя; от отсъствието или от наличието на криминални. И накрая едно чисто случайно събитие — черпакът на разливащия, гребнал само „водичка“, може да сведе хранителните качества на чорбата почти до нула.

Разбира се, чевръстият десетник си изсмукваше тези проценти от пръстите. И аз си дадох дума: ако като метод на производствено въздействие бъда лишен от хляб — да не чакам.