Варлам Шаламов: Дърводелци

Денонощно имаше толкова гъста бяла мъгла, че на две крачки дори не можеше да се види човек. Впрочем не им се налагаше да ходят сами далеч. Малкото посоки — столът, болницата, портала — се налучкваха по кой знае как придобития инстинкт, подобен на чувството за посока, което имат животните и което при подходящи условия се събужда и у човека.

Не показваха термометъра на работниците, но от това нямаше и нужда — трябваше да излизат на работа независимо от студа навън. Освен това старите затворници почти съвсем точно определяха температурата без термометър: ако от студа има мъглица, значи е минус 40; ако при дишане издишваш въздуха шумно, но без затруднение — температурата е минус 45; ако дишането е шумно, но със задъхване — минус 50. При температура минус 55 градуса плюнката замръзва във въздуха. Плюнките ни замръзваха във въздуха вече две седмици.

Всяка сутрин Поташников се събуждаше с надеждата студът да е понамалял; от опита през миналата зима знаеше, че колкото и да е ниска температурата, за да се почувства топлина е важно да има рязка промяна, контраст. Ако студът спадне изведнъж макар и до минус 40–45 градуса, ден-два човек ще има чувството, че е топло, а за повече от два дни напред нямаше смисъл да се кроят планове.

Ала студът не намаляваше и Поташников разбираше, че няма да издържи. Закуската даваше сили най-много за един час работа, сетне идваше умората и студът го пронизваше до „мозъка на костите“ — този народен израз съвсем не беше метафора. Можеше само да размахва инструмента и да подскача от крак на крак, за да не замръзне до обяд. Топлото ядене — прословутата „чорба“ и двете лъжици каша — слабо възстановяваше силите, но все пак стопляше. И отново силите за работа стигаха за час, след което Поташников не знаеше какво желае — дали да се стопли, или просто да легне на острите ледени камъни и да умре. Все пак денят свършваше и след вечерята, когато пийнеше вода и хапнеше хляба, който нито един работник не ядеше в стола заедно със супата, а си го отнасяше в бараката, Поташников на часа лягаше да спи.

Спеше, естествено, на горните нарове — долу беше като в ледена изба и онези, чиито места бяха там, половината нощ стояха до печката, като се редуваха да я прегръщат — тя едва топлеше. Дървата все не стигаха — след работа трябваше да ги влачат четири километра и всички гледаха по някакъв начин да се измъкнат от това задължение. Горе беше по-топло, макар, разбира се, хората да спяха с дрехите, с които работеха — с шапки, ватенки, памуклийки и ватени панталони. Горе беше по-поносимо, но и там косите на човек замръзваха за възглавницата.

Поташников усещаше как силите му намаляват с всеки изминал ден. Той, мъж на тридесет години, вече с мъка се качваше на горните нарове, с мъка слизаше оттам. Вчера умря съседът му, просто умря, не се събуди, и никой не се заинтересува от какво е починал, сякаш причината беше само една, добре известна на всички. Дневалният се радваше, че това бе станало не вечерта, а призори — дажбата на умрелия оставаше за него. Всички разбираха това, а Поташников събра смелост и се приближи: „Отчупи ми една коричка“, след което последваха такива псувни, каквито може да се чуят само от човек, който е бил слаб, а сега е силен и знае, че може да ругае безнаказано. Само в извънредни ситуации слабият Може да псува силния, това е смелостта на отчаянието. Поташников замълча и се отдалечи.

Трябваше да направи нещо, да измисли нещо с изтощения си мозък. Или да умре. Не се страхуваше от смъртта. Но имаше едно огромно тайно желание, някакво последно упорство — да умре в болница, на застлано легло, заобиколен от вниманието на други хора, нищо, че това внимание ще е по задължение, но да не е навън, на студа, да не е в бараката, под ботушите, сред псувните, мръсотията и пълното равнодушие на околните. Не винеше хората за безразличието им. Отдавна беше разбрал откъде идва тази душевна тъпота и студенина. Студът, същият студ, който караше плюнката да замръзва във въздуха, беше се добрал и до човешката душа. Щом от студа можеха да се вдървят костите, да се екове и да затъпее мозъкът, значи можеше да се вцепени и душата. На студа не можеше да се мисли за нищо. Всичко бе много просто. От студа и глада мозъкът се захранваше зле, мозъчните клетки изсъхваха — това бе явен материален процес и един Господ знае дали този процес беше обратим, както се казва в медицината, подобно на измръзването, или разрушенията бяха окончателни. Същото ставаше и с душата — тя измръзваше, свиваше се и може би щеше да си остане студена за вечни времена. Всички тези мисли Поташников ги имаше в главата си отпреди — сега не беше останало нищо друго освен желанието да издържи, да оцелее и на този студ.