Варлам Шаламов: Дърводелци

Разбира се, трябваше по-рано да потърси спасителни изходи. Те не бяха много. Можеше да стане бригадир или надзирател, изобщо да се навърта край началството. Или край кухнята. Но за там имаше стотици конкуренти, а да стане бригадир Поташников се бе отказал още преди една година, беше си дал дума да не насилва тук чуждата човешка воля. Не искаше дори заради собствения си живот умиращите му другари да хвърлят в лицето му предсмъртните си проклятия. От ден на ден Поташников чакаше смъртта и като че ли този ден бе наближил.

След като изгълта паницата топла чорба и вече привързваше хляба, той едва се домъкна до мястото, където работеха. Бригадата се беше строила и покрай редиците вървеше някакъв дебел червендалест човек с еленова шапка, меки якутски ботуши от същата кожа и бяла полушубка. Той се взираше в изтощените, мръсни, равнодушни лица на работниците. Хората пристъпваха от крак на крак в очакване на края на тази извънредна задръжка. Тук беше и бригадирът, който почтително говореше нещо на човека с еленовата шапка.

— Аз пък ви уверявам, Александър Евгениевич, че при мен няма такива хора. Идете при Соболев, при криминалните, та това тук са все интелигенция, Александър Евгениевич — само грижи ми създават.

Човекът с еленовата шапка престана да разглежда хората и се извърна към бригадира.

— Вие не си познавате хората, не искате да ги познавате, не желаете да ни помагате — рече с пресипнал глас.

— Ваша воля, Александър Евгениевич.

— Ето, гледай. Ей, момчета, внимание. — Човекът с еленовата шапка застана пред бригадата. — Управлението има нужда от дърводелци — да правят тарги за изнасяне на пръстта.

Всички мълчаха.

— Виждате ли, Александър Евгениевич — зашепна бригадирът.

Изведнъж Поташников чу собствения си глас:

— Аз. Аз съм дърводелец — и направи крачка напред.

На десния фланг пред строя излезе още един човек. Поташников го познаваше — това бе Григориев.

— Е — онзи с еленовата шапка се обърна към бригадира. — Видя ли се какъв си загубеняк и некадърник. Момчета, хайде след мен.

Поташников и Григориев се помъкнаха подире му. Той спря.

— Ако ще се влачим така — изхриптя — и до обед няма да стигнем. Ще направим следното. Аз ще избързам, а вие елате в дърводелската работилница при техническия ръководител Сергеев. Знаете ли къде се намира?

— Знаем, знаем — провикна се Григориев. — Моля ви, почерпете ни с по една цигара.

— Позната молба — измърмори през зъби човекът с еленовата шапка и без да вади кутията от джоба си, измъкна две цигари.

Поташников вървеше отпред и мислеше напрегнато. Днес ще бъде на топло в работилницата — ще точи брадвата и ще й прави дръжка. И ще чапрази триона. Няма да бърза. До обяд ще получават инструментите — ще ги изписват, ще търсят склададжията. А надвечер, когато стане ясно, че не може да направи дръжка за брадвата и не умее да чапрази триона, ще го изгонят и утре ще се върне в бригадата. Но днес ще е на топло. Дори може би и утре, и вдругиден ще остане там, ако Григориев е дърводелец. Ще му помага. Зимата е към своя край. Лятото, краткото лято някак си ще го изкара.

Поташников спря да изчака Григориев.

— Дали си, такова, работил като дърводелец? — попита той, задъхан от внезапно обзелата го надежда.

— Аз, виждаш ли, съм аспирант от московския филологически институт — весело рече онзи. — Мисля, че всеки, който има висше образование, при това хуманитарно, е длъжен да може да издяла една топоришка и да реже с трион. Още повече, че това ще се върши до гореща печка.

— Значи и ти…

— Нищо не значи. Два дни ще можем да ги лъжем, а после — да става каквото ще.

— Ще можем да ги излъжем само за един ден. Утре ще ни върнат в бригадата.

— Няма. За един ден не ще могат да ни зачислят в дърводелската работилница. Нали ще трябва да се подадат сведения, списъци. После пък да ни отчисляват…

С общи усилия двамата едва успяха да открехнат замръзналата врата. По средата на работилницата бумтеше нажежена до червено печка и петима дърводелци работеха на тезгяхите си без ватенки и без шапки. Новодошлите коленичиха пред отворената вратичка на печката, пред божеството на огъня, един от първите богове на човечеството. Свалиха ръкавиците си, простряха ръце към топлината, пъхаха ги направо в пламъците. Многократно измръзвалите им пръсти, загубили чувствителността си, не усетиха веднага топлината. След минута двамата си свалиха шапките и разкопчаха ватенките си, без да се изправят.