Варлам Шаламов - Жената в престъпния свят

Още от малка Настя била обкръжена с подозрителното уважение и зловещата почит на такива хора, за които била чела в криминалните романи. Това уважение, забелязано от Настя още докато била на свобода, съществувало и в затвора, и в лагера — навсякъде, където имало апаши.

В това нямало нищо тайнствено — по-големият брат на Настя бил виден уралски погромаджия и тя още от малка се къпела в лъчите на криминалната му слава, на късметлийската му апашка съдба. Неусетно Настя се озовала в кръга на рецидивистите, на техните интереси и акции и не отказала да им помогне да скрият откраднатото. Първата присъда от три месеца я озлобила и здраво я свързала с престъпния свят. Докато била в родния си град, апашите, страхувайки се от гнева на брат й, не смеели да използват Настя като своя собственост. По своето „социално“ положение тя стояла по-близо до крадлите, нямала нищо общо с проститутките — и като крадла заминала на обичайното далечно пътешествие на държавна сметка. Тук вече брат й го нямало и още в първия град, в който попаднала, след като я освободили, местният апашки главатар я направил своя жена, като между другото я заразил с трипер. Скоро го арестували и за сбогом той изпял на Настя апашката песничка: „Ти ще останеш за моя авер“. С „авера“ (тоест с приятеля му) Настя също не живяла дълго — прибрали го в затвора и върху нея предявил правата си поредният стопанин. Към него Настя изпитвала физическо отвращение — вечно лигав, покрит с някакви лишеи. Тя се опитала да се защити с името на брат си, но й отговорили, че и брат й няма право да нарушава великите апашки закони. Заплашили я с нож и тя престанала да се съпротивлява.

В болницата Настя покорно се явяваше на любовните „повиквания“, често лежеше в карцера и много плачеше — дали защото беше ревлива или защото съдбата й, съдбата на двадесет и две годишно момиче, я плашеше.

Востоков, възрастен лекар в болницата, трогнат от съдбата на Настя, която впрочем приличаше на хиляди други също такива съдби, обеща да й помогне да започне работа като машинописка в канцеларията, ако промени начина си на живот. „Това не зависи от мен — написала му в отговор Настя с красивия си почерк. — Не можете да ме спасите. Но ако искате да ми направите добро, купете ми копринени чорапи, най-малката мярка. Готова на всичко за вас: Настя Архарова.“

Крадлата Сима Сосновска беше татуирана от главата до петите. Чудатите, преплитащи се помежду си сексуални сцени със засукано съдържание покриваха цялото й тяло със заплетени линии. Единствено лицето, шията и ръцете до лактите й бяха без татуировка. Беше се прочула в болницата с една дръзка кражба — свалила златния часовник от ръката на войника от конвоя, който решил да се възползва по пътя от благоразположението на хубавичката Сима. Характерът й беше много по-кротък, отколкото на Аглая Демидова, иначе войникът щеше да остане да лежи в храстите до второ пришествие. Тя гледаше на това като на забавно приключение и смяташе, че златният часовник не е прекалено висока цена за нейната любов. Конвойният едва не се побъркал, до последния миг настоявал да му върне часовника и на два пъти безрезултатно я претърсвал. Болницата се намирала наблизо, „етапът“ бил многоброен, а в болницата конвойният не посмял да направи скандал. Златният часовник останал у Сима. Наскоро след това тя го пропи и следите му се загубиха.

В моралния кодекс на апаша, както и в Корана, се декларира презрение към жената. Тя е същество презряно, нисше, заслужаващо побои и недостойно за съжаление. Това се отнася в еднаква степен за всички жени — жените, които не принадлежат към престъпния свят, може само да бъдат презирани. В златните мини на Крайния север изнасилването на „караманьол“ се среща доста често. Началниците превозват жените си с охрана; жените никъде не ходят и не пътуват сами. По подобен начин се пазят и децата: изнасилването на някое малолетно момиченце е тайната мечта на всеки апаш. И тя не винаги си остава само мечта.

Апашът се възпитава да презира жените още от малък. Той толкова често налага приятелката си проститутка, че тя, разправят, престава да усеща любовта в цялата й пълнота, ако по някаква причина не получи поредния побой. Садистичните наклонности се възпитават от самата етика на престъпния свят.

Апашът не трябва да изпитва никакви другарски, приятелски чувства към „фустата“. Не бива да изпитва и жалост към обекта на подземните си увеселения. Не може да има никаква справедливост по отношение на жената от собствения свят — женският въпрос е извън етичната „зона“ на апашите.