Варлам Шаламов: Жената в престъпния свят

Как е възможно в такива условия да съществува ревност?… За нея просто няма място в етиката на апашите.

Разправят, че крадецът също е човек и нищо човешко не му е чуждо. Може би на някой да не му се ще да отстъпи приятелката си, но законът си е закон и пазителите на „идейната“ чистота, пазителите на чистотата на апашките нрави (без каквито и да било кавички) веднага ще посочат на започналия да ревнува неговата грешка. И той ще се подчини на закона.

Случва се дивият нрав и истеричността, присъща на почти всички апаши, да накара някой от тях да защитава своята „фуста“. Тогава въпросът вече се обсъжда в „съдилището на честта“ и апашките „прокурори“ настояват виновният да бъде наказан, позовавайки се на установените от хилядолетия закони.

Но обикновено не се стига до спречкване и проститутката покорно ляга с новия си господар.

В престъпния свят не съществува никаква подялба на жени, няма никакви любовни „триъгълници“.

В лагерите мъжете и жените са разделени. Но там има болници, етапни затвори, амбулатории, клубове, където мъжете и жените все пак се виждат и чуват.

Човек може само да се чуди на изобретателността на затворниците, на енергията им при постигането на поставената цел. Учудващо е колко много усилия се хабят в затвора, за да се набави парче изпомачкана ламарина, която да се превърне в нож — оръжие за убийство или самоубийство. Вниманието на надзирателите винаги е по-слабо от вниманието на затворника — знаем това от Стендал, който казва в „Пармския манастир“: „Тъмничарят мисли за ключовете си по-малко, отколкото затворникът за бягството.“

Огромна е енергията, която хаби апашът в лагера, за да се срещне с някоя проститутка.

Важното е да се намери място, където да дойде проститутката — а в това, че ще дойде, апашът не се съмнява ни най-малко. В противен случай строгата ръка на апашкия закон ще настигне виновната. И ето, тя се преоблича в мъжки дрехи, спи извън програмата си с надзирателя или с нарядчика, за да се промъкне в определения час там, където я очаква непознатият й любовник. Любовта протича бързо, подобно на летния цъфтеж на тревите в Крайния север. Проститутката се връща обратно в женската зона, натъква се на някой надзирател, затварят я в карцера, осъждат я на един месец изолатор, изпращат я в дисциплинарна златна мина — тя понася всичко това безропотно, дори е горда, че е изпълнила дълга си на проститутка.

В една голяма северна затворническа болница имаше случай, когато при един виден апаш — болен, настанен в хирургичното отделение — успели да доведат проститутка за цяла нощ — тя легнала на болничното легло и обслужила поред всичките осем криминални от стаята. Заплашила с нож дежурния санитар-затворник, подарила на дежурния волнонаемен фелдшер един костюм, съблечен от нечий гръб в лагера — по-късно собственикът му си го познал и написал оплакване; бяха положени много усилия, за да се потули тази работа.

Когато на сутринта открили момичето в мъжката стая на болницата, то никак не се разтревожило или смутило.

— Момчетата ме помолиха да им услужа и аз дойдох — спокойно обяснило то.

Не е трудно да се досети човек, че апашите и техните приятелки почти до един са сифилитици, а за хроничния трипер въпреки нашия век на пеницилина, да не говорим.

Известен е класическият израз: „Сифилисът не е позор, а нещастие.“ Тук сифилисът не само че не е позор, но се смята от затворника за щастие, а не за нещастие — това е още един пример за „изкривената перспектива“.

Преди всичко принудителното лечение на венерично болните е задължително и това го знае всеки апаш. Той знае, че по този начин ще се „скатае“, че със своя сифилис няма да се озове в някое затънтено място, а ще живее и ще се лекува в сравнително благоустроени селища — там, където има лекари венеролози, специалисти. Всичко това е толкова добре пресметнато и предугадено, че дори апашите, на които са им се разминали четирите и трите кръста на реакцията на Васерман, също се представят за венеричноболни. И липсата на категоричност в отрицателния отговор на лаборантите относно тази реакция също се знае много добре от апашите. Фалшивите язви, лъжливите оплаквания — това е нещо обикновено наред с истинските рани и оплаквания.

Венерично болните, подлежащи на лечение, ги събират в отделни зони. Едно време там изобщо не се работеше и това беше най-подходящото „убежище Монрепо“ за апашите. По-късно тези зони бяха разположени в отделни златни мини или специални дърводобивни обекти в тайгата, в които, освен че им осигуряваха салварзан и дажба, затворниците трябваше да изпълняват обичайните норми.