Варлам Шаламов: Сентенция

Езикът ми, грубият език на мините, беше беден — както бяха бедни и чувствата, все още живуркащи около костите. Ставане от сън, развод на работа, обяд, край на работата, отбой, гражданино началник, разрешете да попитам, лопата, шурф, слушам, сонда, кирка, навън е студено, дъжд, супата е студена, супата е гореща, хляб, дажба, остави да си дръпна — от години ми стигаха двадесетина думи. Половината от тях бяха псувни. В младежките ми години имаше един виц как руснак разправя за пътешествието си в чужбина с една-единствена дума, произнасяна с различни интонации. Богатството на руските псувни, неизчерпаемата им оскърбителност се разкри пред мен не през детството ми, не и през юношеските години. Вицът с псувнята тук звучеше като на езика на някоя институтка. Но аз не търсех други думи. Бях щастлив, че не трябва да търся никакви други думи. Не знаех дали тези други думи изобщо съществуват. Не бях в състояние да отговоря на този въпрос.

Бях изплашен, зашеметен, когато в мозъка ми, ето тук — много добре си го спомням, — под дясната теменна кост, се роди дума, изобщо непригодна за тайгата, дума, която не само другарите ми, ами и аз самият не разбрах. Изкрещях тази дума изправен на нара, обръщайки се към небето, към безкрайността:

— Сентенция! Сентенция!

И се изсмях с цяло гърло.

— Сентенция! — крещях направо към северното небе, към двойната заря, крещях, без още да съм разбрал значението на родилата се в мен дума.

А ако тази дума се е върнала, ако съм я преоткрил — още по-добре, още по-добре! Цялото ми същество се изпълваше с огромна радост.

— Сентенция!

— Тоя е откачен!

— Наистина е откачен! Ти да не си чужденец бе? — язвително ме попита минният инженер Вронски, същият онзи Вронски, „трите тютюневи трошици“.

— Вронски, дай да запаля.

— Нямам, нямам никакъв тютюн.

— Дай поне три тютюневи трошици.

— Три трошици ли? Заповядай.

Измъкваше с мръсния си нокът три тютюневи трошици от пълната с махорка кесия.

— Чужденец ли си? — Въпросът прехвърляше съдбата ни в света на провокациите и доносите, на следствията и удължаването на присъдата.

Но провокационният въпрос на Вронски не ме интересуваше. Находката бе прекалено голяма.

— Сентенция!

— Наистина е откачен.

Чувството на злоба е последното чувство, с което човек отива в небитието, в света на мъртвите. На мъртвите ли? Дори камъните не ми изглеждаха мъртви, да не говорим за тревата, дърветата, реката. Реката беше не само въплъщение на живота, не само негов символ, а самият живот. Вечното й движение, нестихващото боботене, някакъв неин си разговор, собствена работа, която караше водата да тича надолу по течението срещу насрещния вятър, да си проправя път през скалите, да прекосява степи и ливади. Реката, която променяше своето изсушено от слънцето, оголено русло и с едва видима водна нишка се промъкваше между камъните, подчинявайки се на вечния си дълг, ручейче, загубило надежда за помощ от небето — за спасителния дъжд. След първата буря, след първия порой водата променяше бреговете си, рушеше скали, запокитваше нагоре дървета и бясно се носеше надолу по същия си извечен път.

Сентенция! Не вярвах сам на себе си, страхувах се, като заспивах, че през нощта тази върнала се при мен дума ще изчезне. Но тя не изчезваше.

Сентенция. Нека така да прекръстят рекичката, на брега на която бе разположено нашето селище, нашата командировка „Рио-Рита“. С какво е по-добра от „Сентенция“? Лошият вкус на стопанина на земята — картографа, беше въвела в световните карти „Рио-Рита“. И това нямаше как да се поправи.

Сентенция — в тази дума имаше нещо римско, твърдо, латинско. Древният Рим олицетворяваше в детските ми години политическите борби, борбите между хората, а Древна Гърция беше царството на изкуството. Макар че и в Древна Гърция е имало политици и убийци, а в Древен Рим — доста хора на изкуството. Но детството ми беше изострило, опростило, стеснило и разделило тези два много различни свята. Сентенция е римска дума. Цяла седмица не можех да разбера какво означава. Шепнех тази дума, крещях я, плашех и разсмивах с нея съседите си. Исках от света, от небето отговор, обяснение, превод… А след седмица разбрах — и потръпнах от страх и от радост. Страх — понеже се боях от връщането си в онзи свят, който беше затворен за мен. Радост — защото виждах, че животът се връща в мен независимо от волята ми.

Минаха много дни, преди да се науча да извиквам от дълбините на мозъка си нови и нови думи, една след друга. Всяка една идваше с усилие, изникваше внезапно и отделно. Мислите и думите не се връщаха като поток. Всяка се връщаше отделно, без конвой от други познати думи, изникваше първо като дума, сетне — в мозъка ми.