Варлам Шаламов: Сентенция

Събуждаха ме, като удряха по една релса. Пак с удари по релсата ме освобождаваха от работа. След храна веднага лягах на нара — разбира се, без да се събличам — и заспивах. В палатката, в която спях и живеех, всичко ми изглеждаше като в мъгла — някъде се движеха хора, чуваха се псувни, ставаха сбивания, преди някой опасен удар наставаше мигновено безмълвие. Сбиванията утихваха бързо — от само себе си — никой никого не възпираше, не разтърваваше, просто моторите на сбиванията заглъхваха и настъпваха студена нощна тишина, в която през дупките на брезентовия покрив нахлуваше бледото високо небе, чуваше се хъркане, хриптене, стонове, кашляне и псуването в просъница на спящите.

През една нощ усетих, че чувам тези стонове и хрипове. Усещането беше внезапно, като проблясък, и не ме зарадва. По-късно, спомняйки си този миг на учудване, разбрах, че нуждата ми от сън, от унес, от забрава е намаляла — бил съм се „наспал“, както казваше Мойсей Мойсеевич, нашият ковач, изключително мъдър човек.

Появи се тъпа болка в мускулите. Не знам какви мускули съм имал тогава, но ме боляха и това ме ядосваше — не можех да престана да мисля за тялото си. Сетне в мен се появи нещо друго, различно от злобата и гнева — то съществуваше успоредно с гнева. Беше се появило равнодушието — безстрашието. Разбрах, че ми е все едно дали ще ме бият, или не, дали ще ми дадат обяда, дажбата — или не. И макар че в геологопроучвателната група, на безконвойния обект не ме биеха — бият само в мините, — аз, спомняйки си ги, мерех своето мъжество с онези мерки. С това равнодушие, с това безстрашие беше прехвърлено някакво мостче, което ме отдалечаваше от смъртта. Мисълта, че тук няма да бият, че не бият и няма да бият, раждаше нови сили, нови чувства.

След равнодушието дойде страхът — не много силен страх, — уплахата, че мога да загубя този спасителен живот, тази спасителна работа на печкар, високото студено небе и тъпата болка в износените мускули. Разбрах, че ме е страх да не би да замина оттук за мините. Страх ме е и това си е. През целия си живот никога не бях търсил по-добро от доброто. Месото върху костите ми се увеличаваше с всеки изминат ден. Завист — ето как се наричаше следващото чувство, което се върна при мен. Завидях на мъртвите си другари — на хората, които загинаха през тридесет и осма година. Завидях и на живите си съседи, на съседите, които дъвчеха нещо, нещо припалваха. Не завиждах на началника, на техническия ръководител, на бригадира — това беше друг свят.

Любовта не ме споходи отново. Ах, колко далеч е тя от завистта, от страха, от злобата. Колко малко имат нужда хората от любовта. Любовта идва тогава, когато всички човешки чувства вече са се върнали. Любовта идва последна, връща се последна, пък и връща ли се изобщо? Но не само равнодушието, завистта и страхът бяха свидетели на завръщането ми към живота. Състраданието към животните се върна по-рано, отколкото състраданието към хората.

Като най-слаб в този свят на шурфове и проучвателни изкопи, аз работех с топографа — мъкнех след него лопатата и теодолита. Понякога, за да се движим по-бързо, топографът мяташе теодолита на гърба си и за мен оставаше само много леката, изписана с цифри лата. Топографът беше бивш затворник. За кураж — през онова лято в тайгата имаше много бегълци — топографът мъкнеше със себе си една малокалибрена пушка, която беше изпросил от началството. Но пушката само ни пречеше. И не просто защото беше излишна вещ в трудното ни пътешествие. Седнахме веднъж да си починем на една поляна и топографът, като си играеше с малокалибрената пушка, се прицели в една червеношийка, долетяла да разгледа по-отблизо опасността, да я отдалечи. Ако трябва — да пожертва и живота си. Женската червеношийка сигурно мътеше някъде наблизо — само така можеше да се обясни безумната смелост на птичето. Топографът насочи пушката, но аз бутнах цевта настрани.

— Махни тая пушка!

— Какво? Да не си полудял?

— Няма да закачаш птицата, и толкоз!

— Ще докладвам на началника.

— Я върви по дяволите с твоя началник.

Топографът не пожела да се караме и не каза нищо на началника. Разбрах, че в мен се беше върнало нещо важно.

Години наред не бях виждал вестници и книги и отдавна се бях накарал да не съжалявам за тази загуба. Всичките петдесет мои съседи по палатка, по брезентовата скъсана палатка, се чувствуваха по същия начин — под нашия покрив не се появи нито един вестник, нито една книга. Висшето началство — техническият ръководител, началникът на проучвателната група, десетникът — идваха в нашия свят без книги.