Варлам Шаламов - Серафим

След този случай той започна да мисли за самоубийство. Дори попита инженера-затворник как така той, арестантът, още не се е самоубил.

Инженерът бе поразен — та нали за една година Серафим не бе разменил с него дори две думи. Помълча, като се опитваше да го разбере.

— Ама как? Как живеете? — шепнеше възбудено Серафим.

— Да, арестантският живот е низ от унижения от мига, когато човек отваря очи, и до началото на благодатния сън. Да, всичко това е така, но човек свиква. И тук има по-добри и по-лоши дни, дните на безнадеждност се редуват с дни на надеждата. Човек живее не защото вярва в нещо или се надява на нещо. Пази го инстинктът за живот — така, както пази всяко животно. А и всяко дърво, всеки камък биха могли да повторят същото. Страшното е, когато трябва да се борите за живота в самия себе си, когато нервите са опънати, възпалени, пазете се да не оголите тогава сърцето си, ума си откъм някоя неочаквана страна. Съсредоточили остатъците от силата си срещу нещо, пазете се от удар в гърба. Силите ви може да не стигнат за тази нова, непозната борба. Всяко самоубийство винаги е резултат от двойно въздействие, поне по две причини. Разбрахте ли ме?

Серафим разбираше.

Сега седеше в опушената си лаборатория и си спомняше за това свое пътуване кой знае защо с чувство на срам, на тежка вина, която го бе притиснала завинаги. Не му се живееше.

Писмото все още беше върху черната лабораторна маса, Серафим не смееше да го докосне.

Той си представи редовете му, буквите, написани с почерка на жена му, почерк с ляв наклон — по този почерк се познаваше възрастта й, понеже през двадесетте години в училищата вече не учеха, че трябва да се пише с наклон надясно, та тя пишеше както си иска.

Серафим си представи редовете от писмото, сякаш го прочете, без да къса плика. То можеше да започва така: „Скъпи мой“ или „Скъпи Сима“, или „Серафим“. Страхуваше се от последното.

Ами ако накъса писмото на ситни парченца и го хвърли в рубиновия огън на печката, без да го прочете? И целият този кошмар ще свърши, отново ще му е по-леко да диша — дори само до следващото писмо. Но нима в края на краищата ще излезе такъв страхливец! Изобщо не е страхлив, страхливец е инженерът и той ще му го докаже, ще докаже на всички.

И Серафим взе писмото, обърна го с адреса нагоре. Беше познал — писмото бе от Москва, от жена му. Той яростно разкъса плика, отиде под крушката и го прочете прав. Жена му пишеше, че се развежда.

Хвърли писмото в печката, то лумна в бял пламък със синя ивичка по края и изчезна.

Серафим започна да действа уверено, без да бърза. Извади от джоба си ключовете и отвори шкафа в стаята на Пресняков. Изсипа в една мензурка щипка сив прах от някакъв буркан, гребна с канчето вода от кофата, наля малко в мензурката, разбърка разтвора и го изпи.

Усети само парене в гърлото и леко гадене.

Седя цели тридесет минути, без да мисли за нищо, загледан само в стенния часовник. Никакъв ефект освен болката в гърлото. Тогава Серафим се разбърза. Издърпа чекмеджето на масата и извади джобния си нож. Сетне разряза с него вената на лявата си ръка. По пода потече тъмна кръв. Серафим се зарадва, когато усети обземащата го слабост. Но кръвта течеше все по-слабо и по-слабо.

Той разбра, че тя няма да изтече, че ще остане жив, че самозащитата на собственото му тяло е по-силна от неговото желание да умре. Веднага се сети какво трябва да направи. Криво-ляво пъхна едната си ръка в ръкава на късия кожух — без него навън щеше да му е много студено — и гологлав, с вдигната яка, се затича към реката, която течеше на стотина крачки от лабораторията. Към планинската река с дълбоки, тесни топлици, от които в тъмния мразовит въздух се издигаше пара като от вряла вода.

Серафим си спомни как късно наесен миналата година беше паднал първият сняг и реката се бе покрила с тънък ледец. Върху него кацна една изнемощяла от борбата със снега патица, изостанала от ятото си. Серафим си спомни как на леда изтича някакъв човек, затворник, и се опита със смешно разперени ръце да хване патицата. Тя се спускаше към най-близкия топлик, гмуркаше се в него и изплуваше в следващия. Човекът тичаше и проклинаше птицата — беше измъчен не по-малко от нея, но продължаваше да тича подире й от топлик към топлик. На два пъти ледът се чупеше под тежестта му, затворникът псуваше страшно и дълго се измъкваше от водата.

Наоколо имаше много хора, ала никой не помогна нито на патицата, нито на ловеца. Това си беше негова плячка, негова находка, а за помощта трябваше да се плаща, уловът да се подели… Останалият без сили човек пълзеше по леда и проклинаше целия свят. Всичко свърши с това, че патицата се гмурна и не изплува — сигурно се беше удавила от умора.