Варлам Шаламов - Серафим

Макар и по-възрастен, Серафим послушно изпълняваше всичко, което завеждащият му заповядаше в смисъл на прословутата „бдителност“ и предпазливост.

За една година не беше разменил и десет думи на извънслужебни теми с инженерите-затворници.

А с дневалния и с нощния пазач изобщо не говореше.

На всеки шест месеца заплатата на работещия на Север по договор се увеличава с десет процента. След като получи втората надбавка, Серафим измоли да го пуснат до съседното селище, което беше само на сто километра — да си купи това-онова, да изгледа някой филм, да хапне в истинска закусвалня, „да погледа жени“, да се обръсне в бръснарница.

Серафим се качи в каросерията на един камион, вдигна яката си, загърна се хубаво и колата полетя.

След около час и половина камионът спря до някаква къщурка. Серафим слезе и примижа от силната пролетна светлина.

Отпреде му стояха двама с пушки.

— Документите!

Серафим бръкна в джоба на сакото и изстина — беше забравил паспорта си у дома. И сякаш напук нямаше нищо, с което да удостовери личността си. Нищо освен анализите на въздуха в шахтата. Наредиха му да влезе в къщата.

Колата замина.

Небръснатият, късо подстриган Серафим не внуши доверие на началника.

— Откъде си избягал?

— Отникъде…

Внезапен плесник го събори на земята.

— Отговаряй както трябва!

— Ще се оплача! — развика се Серафим.

— Ще се оплакваш, а? Ей, Семьон!

Семьон се прицели и с движение на гимнастик отмерено и точно ритна Серафим в диагфрагмата.

Серафим изохка и загуби съзнание.

Смътно си спомняше, че го влачиха нанякъде направо по пътя, загуби си шапката.

Чу се изщракване на ключалка, изскърца врата и войниците хвърлиха Серафим в някаква смърдяща, ала топла барака.

След няколко часа той дойде на себе си и разбра, че се намира в „изолатора“, където събираха всички бегълци и провинилите се арестанти от селището.

— Имаш ли тютюн? — попита някой от мрака.

— Не. Не пуша — виновно отвърна Серафим.

— Ама че глупак. Има ли нещо друго у него?

— Не, нищо. Може ли да остане нещо след тия корморани.

Серафим с мъка съобрази, че става дума за него, а „корморани“ сигурно викат на войниците от конвоя заради тяхната алчност и всеядност.

— Имах пари — каза Серафим.

— Точно така — „имал си“.

Серафим се зарадва и замълча. Беше взел със себе си две хиляди рубли и, слава Богу, те явно бяха на съхранение при конвоя. Скоро всичко щеше да се изясни, ще го освободят и ще му върнат парите. Това малко го поободри.

„Ще трябва да дам на войниците една стотачка, задето са ми ги пазили — помисли си той. — Впрочем за какво да им давам? За това, че ме пребиха ли?“

В малката барака без прозорци, където въздух влизаше единствено през вратата и през покритите с лед пролуки в стените, направо на земята лежаха двадесетина души.

Серафим усети, че е гладен, и попита съседа си кога ще дават вечерята.

— Ти какво, да не би наистина да си волнонаемен? Утре ще ядеш. Нали сме на дажба — триста грама хляб и чаша вода на денонощие. И седем килограма дърва.

Серафим никъде не го викаха и той прекара тук цели пет дни. През първия ден викаше и блъскаше по вратата, но след като дежурният от конвоя успя да го цапардоса с приклада по челото, престана да се оплаква. Вместо загубената шапка му дадоха някакъв парцал, който едва успя да си навлече върху главата.

На шестия ден го извикаха в канцеларията, където зад писалището седеше същият началник, който го беше „приел“, а до стената стоеше завеждащият лабораторията, ужасно недоволен и от отсъствието на лаборанта, и от това, че си беше загубил времето да пътува, за да удостовери личността му.

Пресняков тихо ахна, когато видя Серафим — със синината под дясното око и с мръсната, парцалива платнена шапка на главата. Беше облечен с тясна, изпокъсана ватенка без копчета, брадясал, мръсен — стана така, че кожухът му остана в карцера, — с червени, възпалени очи, — Серафим му направи ужасно впечатление.

— Е — рече Пресняков, — той е. Можем ли да тръгваме? — И завеждащият лабораторията помъкна лаборанта си към изхода.

— А ппарите? — измуча Серафим, като се опъваше и се мъчеше да се откопчи от Пресняков.

— Какви пари? — в гласа на началника прозвучаха метални нотки.

— Двете хиляди рубли. Толкова имах у себе си.

— Ето, виждате ли — изсмя се началникът и смушка Пресняков. — Нали ви казах? Пиян, без шапка…

Серафим прекрачи прага и до вкъщи не обели нито дума.