Варлам Шаламов - Зеленият прокурор

Началникът бе млад, ала опитен човек: внезапно на „командировката“ бяха построени две наблюдателни кули — като тези, които се издигат по ъглите на истинските лагерни зони.

Това беше остроумен камуфлаж, фалшивите караулни кули трябваше да внушат на бегълците, че „командировката“ има въоръжена охрана.

Явно сметките на началника се бяха оказали верни — „командировката“, която се намираше само на двеста километра от Магадан, престана да се посещава от бегълци.

Когато разработването на „метал номер едно“, тоест на златото, се премести в Чай-Уринската долина, по пътя, по който някога бе минал Кривошей, тръгнаха десетки бегълци. Оттук до „континента“ беше най-близо, но и началството знаеше това. Рязко бе увеличен броят на „засадите“ и „оперативните постове“ — ловът на бегълци беше в разгара си. Подвижни отреди прочистваха тайгата и ликвидираха „освобождаването с помощта на зеления прокурор“ — така се наричаше бягството. „Зеленият прокурор“ освобождаваше все по-рядко и по-рядко и накрая изобщо престана да освобождава.

Заловените обикновено ги убиваха на място и в моргата на Аркагал имаше много трупове, чакащи да бъдат разпознати — да дойдат регистриращите работници, които да вземат отпечатъци от пръстите на мъртъвците.

А на десет километра навътре в тайгата, недалеч от въгледобивната шахта на селището Кадикчан, известно с това, че там мощните въглищни пластове с дебелина 8, 13 и 21 метра излизаха почти на повърхността, беше разположен „оперативен пост“, в който войниците спяха, ядяха, изобщо се базираха.

През лятото на четиридесета година този отряд за бързо реагиране се оглавяваше от младия ефрейтор Постников, човек, в когото бе събудена жаждата за убийство и който изпълняваше задълженията си с голямо желание, с усърдие и страст. Лично бе заловил петима бегълци, получи някакъв медал и както се полага в такива случаи, парична награда. И за мъртвите, и за живите наградата беше една и съща, така че нямаше никакъв смисъл заловеният да се води „непокътнат“.

Едно бледо августовско утро Постников и бойците му се натъкнали на беглец, който слязъл до потока, при тяхната засада.

Постников стрелял с маузера си и го убил. Решили да не го мъкнат в селището, а да го захвърлят в тайгата — наоколо имало предостатъчно следи от рисове и мечки.

Постников взел една брадва и отсякъл двете ръце на беглеца, за да могат хората от регистриращата част да вземат отпечатъци от пръстите, сложил двете мъртви китки в чантата си и тръгнал да се прибира — да пише поредното донесение за успешен лов.

Донесението било изпратено още същия ден — един от „бойците“ заминал с „пакета“, а на останалите Постников дал почивен ден по случай успеха си…

През нощта „мъртвецът“ станал и, притиснал към гърдите си окървавените чуканчета на ръцете, се измъкнал по следите от тайгата и криво-ляво се домъкнал до палатката, където живеели работници-затворници. С бяло, безкръвно лице, с невероятно сини безумни очи стоял пред входа, превит, подпрял се на касата на вратата — гледал изпод вежди и нещо мучал. Разтърсвала го страшна треска. По памуклийката, по ватените панталони и по гумените цървули на беглеца имало черни петна кръв. Дали му гореща чорба, увили страшните му ръце с някакви парцали и го повели към медицинския пункт, към амбулаторията. Но от къщурката, където нощували войниците от „оперативния пост“, вече тичали няколко души, тичал и лично ефрейтор Постников.

Войниците повели нанякъде беглеца — ала не към болницата, не към амбулаторията — и повече никой нищо не чул за човека с отсечените ръце.

Постников и целият му „оперативен пост“ останали да работят до първия сняг. След като сковал студът и работата по издирването на избягали в тайгата намаляла, те били прехвърлени от Аркагал някъде другаде.

Бягството е огромно изпитание за характера, за волята, за физическата и духовна издръжливост. Струва ми се, че за никое полярно зимовище, за никоя експедиция не е така трудно да си подбереш другар, както за бягство.

При това гладът, големият глад, е вечната заплаха за беглеца. А ако се проумее, че арестантът бяга именно от глад и, ще рече, не се бои от него, се появява още една смътна опасност, която дебне беглеца — той може да бъде изяден от собствените си другари. Разбира се, случаите на канибализъм по време на бягство не са чести. Но все пак съществуват и май няма стар колимчанин, прекарал в Далечния север десетина години, който да не се е сблъсквал с людоеди, получили допълнителна присъда именно за убийство на свой другар по време на бягство, за това, че са яли човешко месо.