Варлам Шаламов - Количката II

Добре си спомням лятната нощ, когато изведох на рампата натоварената от другарите ми количка. В нашия забой нямахме право да използваме малки колички. Аз бутах количка, натоварена с пясък — в Колима земният слой, който съдържа злато, е различен — може да е чакъл, може да е пясък, а може да е и скала с пясък.

Мускулите ми се тресяха от слабост и всяка минута потреперваха в моето изтощено, измъчено тяло, покрито с язви от скорбут, с неизлекувани измръзвания, с болки от побои. Трябваше да се тръгва към централната рампа от нашия ъгъл, да се излиза от дъската, която води от нашия забой към централната рампа. На централната рампа се носеше тътен от количките на няколко бригади. Тука никой нямаше да ме чака. По продължението на рампата се разхождаха началници, пришпорваха количарите с тояги и псувни, хвалеха онези, които тичешком бутаха количката и псуваха гладните като мен охлюви.

Нямаше как, трябваше да мина през побоите, псувните и тътена, така че избутах количката на централната рампа и самият аз се завъртях, улавяйки движението на количката, за да успея да я изправя, ако колелото кривне настрана.

Количката се бута добре само тогава, когато телом си с нея, само тогава можеш да я управляваш. Това е физическо усещане като това с велосипеда. Но велосипедът едно време беше победа. А количката беше поражение, обида, предизвикваща омраза, презрение към самия себе си.

Издърпах количката на рампата и количката се затъркаля към естакадата, а аз се затичах след количката, тръгнах с количката по рампата, като се люлеех, само и само да удържа колелото на количката върху дъската.

Няколко десетки метри и на централната рампа взе да се качва другата бригада, а от тази дъска, от това място количката можеше да се бута само тичешком.

Веднага ме събориха от рампата, грубо ме избутаха и аз едвам удържах количката в равновесие, защото нали това беше пясък, а всичко, разсипано по пътя ни е казано да се събира и да се откарва нататък. Аз дори се радвах, че са ме бутнали, можех поне малко да си почина.

В забоя не можеше да се почива дори и минута. За такова нещо следваше бой от бригадирите, десетниците, конвоя — аз добре знаех това, затова и се „въртях“, просто си сменях мускулите, като вместо мускулите на раменния пояс и на рамото, гледах някакви други мускули да ме удържат на земята.

Премина бригадата с големите колички и аз отново можех да изляза на централната рампа.

Дали ще има нещо за ядене в този ден — за това не мислех, пък и за нищо не мислех, нищо не оставаше в мозъка ми, освен псувни, злост и безсилие.

Не по-малко от половин час мина, докато стигна до естакадата с моята количка. Естакадата не беше висока, беше само един метър, с настилка от дебели дъски. Там имаше една яма-бункер и в този заграден бункер-фуния трябваше да се изсипе пръстта.

Под естакадата минават железни вагонетки, които по въже плуват към трошачката — към устройството за промиване, където пръстта се промива под струя вода и златото се утаява на дъното на коритото. На върха на коритото-трошачка на двайсетина метра дължина работят хора, които изсипват лопатите пръст и трошат тази пръст. Количарите не може да трошат, пък и член петдесет и осем дори и на шега не го пускат близо до златото. По някаква причина работата на трошачката — тя е по-лека, разбира се, от забоя — се смяташе за допустима само за „приятелите на народа“. Аз избрах момент, когато на естакадата нямаше нито колички, нито други бригади.

Естакадата не беше висока. Работил съм и на високи естакади — на около десет метра височина. Там на мястото, на което се стъпва върху естакадата стоеше един специален човек, който помагаше на количаря да извози товара до върха, до бункера. Това е по-сериозна работа. В тази нощ естакадата беше малка, но все едно нямах сили да бутам количката напред.

Чувствах, че закъснявам, напрегнах последните си сили и избутах количката до началото на нанагорнището. Но нямах сили да бутам тази количка, тази непълна количка, нагоре. Аз, който отдавна вече ходех по тази минна земя, като си влачех подметките, като си премествах краката, без да отделям подметките от земята, без да имам сили да го направя по друг начин — нито да си вдигна по-високо крака, нито да го движа по-бързо. Аз отдавна вече ходех така по лагера и по забоя и непрекъснато бях подбутван от бригадирите, конвоя, десетника, техническия ръководител, дневалния и надзирателите.

Почувствах, че ме ръчкат в гърба и макар да не беше силно, почувствах, че падам надолу по естакадата заедно с количката, която още държах за дръжките, като че ли все още имаше накъде да ходя и накъде да я насочвам, освен към ада.