Варлам Шаламов - Как се „фраскат романи“

Времето в затвора тече бавно. Часовете се точат безкрай, понеже са еднообразни, безсюжетни. Животът, изместен в отрязъка от време между командата за ставане от сън и отбоя, е строго регламентиран — в този регламент е заложено някакво музикално начало, някакъв равномерен ритъм на затворническия живот, внасящ организираща струя в потока от индивидуални душевни потресения, лични драми, привнесени отвън, от шумния и разнообразен свят отвъд стените на затвора. В тази затворническа симфония се включва и разграфеното на квадрати звездно небе, и слънчевото зайче, дошло от цевта на пушката на часовия от наблюдателната кула, която по архитектурата си прилича на високите сгради. В тази симфония влиза и незабравимият звук на ключалката на килията, музикалният й звън, наподобяващ звука от отварянето на старите ракли на големите търговци. И много, много друго.

Времето, прекарано в затвора, е почти без външни впечатления — затова по-късно то изглежда като черна дупка, празно място, бездънна яма, откъдето паметта с мъка и без желание вади някое събитие. Има си хас — та нали човек не обича да си спомня лошото и паметта, послушно изпълнявайки тайната воля на своя господар, крие неприятните събития в най-тъмните си кътчета. А и събития ли са това? Мащабите на понятията са изместени и причините за кървавата затворническа разпра изглеждат абсолютно неразбираеми за един „страничен“ човек. По-късно това време ще изглежда безсюжетно, празно; на човек ще му се струва, че времето е отлетяло много бързо, толкова по-бързо, колкото по-бавно се е точило.

Но все пак часовниковият механизъм никак не е условен. Именно той внася ред в хаоса. Той е географската мрежа от меридиани и паралели, с които са разграфени островите и континентите на нашия живот.

Това правило важи и за обикновения живот, но в затвора става по-ясно, по-категорично.

Именно през тези дълги часове в затвора апашите убиват времето не само с фукните си, описвайки грабежите и другите свои похождения. Тези разкази са измислица, художествена симулация на събитията. В медицината има един термин „агравация“ — преувеличаване, когато нищожна болест се представя като ужасно страдание. Приказките на апашите неподобяват такава агравация. Медната копейка на истината се превръща в цяла сребърна рубла.

Апашът разправя с кого е „обикалял“, къде е „работил“ по-рано, представя се на непознатите си авери, разказва как е прониквал в непристъпните милерови сейфове, докато в действителност „ударът“ му е бил да задигне простряно пране пред нечия вила.

Жените, с които е бил, са невиждани красавици, притежаващи едва ли не милиони.

В цялото това лъготене, „мемоарно“ лъготене, освен определена естетическа наслада от разправяното — удоволствие както за разказвача, така и за слушателите — има нещо по-важно и много по-опасно.

Става дума, че всички тези затворнически хиперболи представляват пропаганден, агитационен материал, чието значение никак не е малко. Тези разкази са апашкият университет, катедрата на страшната им наука. Младите апашори слушат „старците“, укрепват вярата си. Хлапаците благоговеят пред героите на небивалите подвизи и започват да мечтаят и те да извършат нещо подобно. Става приобщаване на неофитите. Младият апаш запомня тези наставления за цял живот.

Може би апашът-разказвач също иска да вярва на собствените си вдъхновени лъжи подобно на Хлестаков. По този начин той изглежда на самия себе си по-силен, по-велик.

И ето, когато запознанството на апашите с новите им другари е приключено, когато устните формуляри на новодошлите са попълнени, когато приливите на самохвалство са утихнали и някои особено пикантни епизоди са повторени по два пъти и вече са толкова добре запомнени, че всеки от слушателите в друга обстановка е в състояние да пробута тези чужди похождения за свои собствени, а на затворническия ден все още не му се вижда краят — в нечия глава се ражда щастливата мисъл…

— Ами ако „фраснем“ един „ро̀ман“?

И нечия татуирана фигура изпълзява в жълтата светлина на електрическата крушка, която е толкова слаба, че затруднява четенето, настанява се удобно и започва с „дебютна“ бързина, която прилича на привичните първи ходове в шахматната партия:

„В град Одеса, още преди революцията, живели един много известен княз и неговата жена красавица.“

„Да фраснеш“ на апашки език означава „да разкажеш“. Не е трудно човек да отгатне произхода на този арготизъм. Разказваният, „изфрасканият“ „ро̀ман“ е сякаш устен отпечатък на повествованието.