Варлам Шаламов - Как се „фраскат романи“

Впрочем не би било вярно да се каже, че „ро̀маните“ съществуват единствено за убиване на времето в затвора. Не, тяхното значение е по-голямо, по-дълбоко, по-сериозно, по-важно.

„Ро̀манът“ е едва ли не единствената форма за приобщаване на апаша към изкуството. „Ро̀манът“ отговаря на уродливата, ала мощна естетическа потребност на апаша, който не чете книги, списания и вестници, а „нагъва културата“ (специален израз) в тази нейна устна разновидност.

Слушането на „ро̀мани“ представлява нещо като културна традиция, много почитана от апашите. „Ро̀мани“ са се разправяли открай време, те са осветени от цялата история на престъпния свят. Затова се смята за признак на добър вкус да се слушат „ро̀мани“, да се обича и да се покровителствува подобно изкуство. Апашите са традиционни меценати на „ро̀манистите“ — възпитани са да бъдат такива и никой не би се отказал да послуша някой „ро̀манист“ дори да му се прозява до ушите. Е, ясно е, че грабежите, апашките дискусии и също така задължителният страстен интерес към бурните игри на карти — всичко това е по-важно от „ро̀маните“.

До „ро̀маните“ се стига през свободното време. В затвора картите са забранени и макар тестето да се прави от вестникарска хартия с помощта на химически молив и сдъвкан хляб с невероятна скорост, зад която личи хилядолетният опит на поколения апаши — все пак в затвора не винаги може да се играе.

Нито един апаш никога не ще си признае, че не обича „ро̀маните“. Романите сякаш са обявени за свещени от апашкото вероизповедание, включени са в кодекса на поведението, на духовните нужди.

Апашите не обичат книгите, не обичат да четат. Рядко, много рядко може да се срещне сред тях някой, който от малък да обича четенето. Такива „изкопаеми“ четат почти скришом, едва ли не тайно от другарите си — страхуват се от язвителните и груби насмешки, сякаш правят нещо недостойно за апаш, нещо от лукавия. Завиждайки на интелигенцията, апашите я мразят и във всяка излишна „грамотност“ усещат нещо чуждо, враждебно. И в същото време въпросните „Бел ами“ или „Граф Монте Кристо“, поднесени във вид на „ро̀ман“, будят всеобщ интерес.

Разбира се, апашът-читател би могъл да обясни на апаша-слушател как стоят нещата, но… голяма е властта на традициите.

Нито един изследовател на литературата, нито един мемоарист никога не е споменавал дори този вид устна словесност, съществуваща от незапомнени времена до наши дни.

„Ро̀манът“, както го наричат апашите, е не само роман, нещата не опират единствено до промяна на ударението. Това ударение са го премествали и грамотните камериерки, чиято слабост е бил Антон Кречетов, и Настя на Горки, прелистваща „фаталната любов“.

„Фраскането на ро̀мани“ е много древен апашки обичай с цялата му религиозна задължителност, включена в кредото на апаша заедно с играта на карти, пиянството, разврата, грабежите, бягствата и „съдилищата на честта“. Това е необходим елемент от апашкия бит, тяхната литература.

Понятието „ро̀ман“ е достатъчно обширно. То включва най-различни прозаични жанрове. Това са и романът, и повестта, и всеки разказ, действителен или етнографски очерк, исторически труд, театрална постановка, радиопиеса, преразказ на гледан филм, върнал се от езика на екрана към сценария, фабулата се преплита със собствената импровизация на разказвача и в строгия смисъл на думата „ро̀манът“ е творение на момента, както театралният спектакъл. Той се ражда един-единствен път, ставайки още по-ефимерен и нестабилен, отколкото играта на актьора на сцената, понеже актьорът все пак се придържа към твърдо установения текст, даден му от драматурга. В прочутия „театър на импровизацията“ импровизираха много по-малко, отколкото който и да е затворнически или лагерен „ро̀манист“.

Едновремешните „ро̀мани“ от типа на „Шайката на валетата купа“ или „Княз Вяземски“ са изчезнали от руския читателски пазар преди повече от петдесет години. Историците и литераторите благоволяват да обърнат внимание единствено на „Рокамбол“ или Шерлок Холмс.

Руското булевардно четиво от миналия век се е запазило единствено в подземния свят на апашите. Криминалните „ро̀манисти“ разказват, „фраскат“ именно тези старинни „ро̀мани“. Това е нещо като апашка класика.

Разказвачът-„балък“ в огромното мнозинство от случаите е в състояние да преразкаже произведението, което е чел „на свобода“. За „Княз Вяземски“ той научава за свое голямо учудване едва в затвора, след разказа на някой апаш-„ро̀манист“.