Варлам Шаламов - Вайсманист

„Няма да ви запознавам с анатомията на половите органи. Разбрах се с администрацията ви. На предишните курсове изнасях тези лекции. От това не излезе нищо свястно. По-добре да използваме останалото време за терапевтична практика — поне ще се научите да поставяте вендузи.“

И курсистите получиха дипломи, без да са изучавали цял един важен раздел от анатомията. Де да беше само това, което не знаеха бъдещите фелдшери!

Един-два месеца след като курсовете бяха почнали, когато вече беше успял да заглуши, да потисне, да се пребори с постоянния глад и вече не се втурваше да грабва всеки фас, който виждаше на пътя, на улицата, на земята, на пода, когато на лицето на Андреев се появиха някакви нови — или стари? — човешки черти и погледът му, не само очите, също беше станал по-човешки, професор Умански го покани на чай.

Чаят беше истински. Тук не им се полагаше хляб и захар, пък и Андреев не очакваше да пие чай с хляб. Чаят представляваше вечерен разговор с професора, разговор на топло, на четири очи.

Умански живееше в моргата, в канцеларията на моргата. Нямаше врата към залата за аутопсии и секционната маса, макар и застлана с мушама, се виждаше от всеки ъгъл на стаята му. Нямаше врата, но професорът беше свикнал с всичките миризми на този свят и се държеше така, сякаш вратата съществуваше. Андреев не можа да усети веднага какво придаваше на помещението вид на истинска стая, но сетне разбра, че подът тук бе с около половин метър по-висок, отколкото в секционната зала. Работата за деня свършваше и Умански поставяше на писалището си снимка на млада жена в някаква тенекиена рамка с грубо закрепено върху нея зеленикаво стъкло от прозорец. Личният живот на професора започваше именно с това отмерено движение-навик. Пръстите на дясната му ръка хващаха чекмеджето на бюрото и го дърпаха, докато не опреше в корема му. С лявата ръка Умански вадеше снимката и я слагаше на масата пред себе си…

— Това дъщеря ви ли е?

— Да. Ако имах син, щеше да е много по-лошо, нали? Андреев добре разбираше значението на разликата между син и дъщеря за един затворник. От чекмеджетата на писалището — оказа се, че те са извънредно много — професорът извади безброй листа нарязана хартия, изпомачкани, захабени, разграфени на колони, много колони и редове. Във всяко квадратче имаше по една дума, изписана със ситния почерк на Умански. Хиляди, десетки хиляди думи, написани с избеляло от времето химическо мастило, на места подновени. Умански знаеше вероятно двадесет езика…

— Знам двадесет езика — рече професорът. — Още от преди Колима. Прекрасно знам староеврейски. Той е в основата на всичко. Тук, в тази морга, редом с труповете, изучих арабски, тюркски, фарси… Направих таблица на общия праезик. Разбирате ли за какво говоря?

— Струва ми се, че да — каза Андреев. — Майка — „мутер“, брат — „брудер“.

— Да, да, но всичко е много по-сложно, по-важно. Направих някои открития. Този речник ще бъде моят принос в науката, ще оправдае живота ми. Не сте ли лингвист?

— Не, професоре — рече Андреев и болка прониза сърцето му — толкова му се прииска в този момент да е лингвист.

— Жалко — мрежата от бръчки по лицето на Умански леко се промени, след това то отново придоби характерния си ироничен израз. — Жалко. Това е занятие много по-интересно от медицината. Но медицината е много по-сигурна, по-спасителна.

Умански беше учил в Брюксел. След революцията се завърнал в родината, започнал работа като лекар. Правилно беше разгадал същността на тридесет и седма година. Бе разбрал, че продължителният му живот в чужбина, това, че знае много чужди езици, свободомислието му са достатъчен повод за репресии; старецът се опитал да надхитри съдбата. Направил смел ход — постъпил на служба в Далстрой, отишъл да работи в Колима, в Далечния север, като лекар, и пристигнал в Магадан като волнонаемен. Лекувал и си живеел. Уви, Умански не взел под внимание универсалността на действащите инструкции. Колима не успяла да го спаси, както не би го спасил и Северният полюс. Арестували го и трибуналът го осъдил на десет години. Дъщеря му се отрекла от врага на народа, изчезнала от живота на Умански, останала само случайно оцелялата снимка върху писалището на брюкселския професор; Присъдата от десет години вече изтичаше. Умански редовно получаваше броя на приспаднатите му работни дни, това живо го интересуваше. Дойде денят, когато Андреев отново бе поканен от професора на чай.

Ожуленото емайлирано канче, пълно с горещ чай, го очакваше. До канчето имаше чаша, истинска стъклена чаша, зеленикава, от мътно стъкло и невероятно мръсна дори за привикналия Андреев. Умански никога не я миеше. Това също беше откритие на професора, негов принос в науката хигиена, принцип, към който той твърдо, настойчиво, с педагогическа търпимост се придържаше през целия си живот.