Варлам Шаламов - Вайсманист

Както всички стари колимски лекари, Умански знаеше тези неща, одобряваше ги и ги прощаваше. Не беше написан учебник за арестантските болести.

Умански бе получил медицинското си образование в Брюксел, а по време на революцията се върнал в Русия, заселил се в Одеса, лекувал…

В лагера беше разбрал, че за съвестта му ще е по-добре да реже мъртъвци, отколкото да лекува живи. Станал завеждащ на моргата, патологоанатом.

Седемдесетгодишният все още енергичен старец с разклатени протези и на двете челюсти, с посребряла глава, късо подстриган като арестант, чипонос майтапчия, влезе в класната стая.

За курсистите лекцията му беше от особено значение. Не защото бе първата лекция, а понеже от днес, още с първата дума, казана от професор Умански, курсовете започваха своя живот, започваха да съществуват наяве и сериозно, въпреки че на курсистите това им изглеждаше като приказка. Тревожното време отмина. Решението за началото на курсовете беше взето. За мнозина това означаваше край на изнурителния труд в златодобивните забои, на всекидневната борба за живот. Обучението ни започна с лекциите на професор Умански „Анатомия и физиология на човека“.

С посребрена глава, облечен в разкопчан къс кожух — черен, износен, но все пак кожух, а не ватенка, с каквито ходехме ние, старецът отиде до дъската и стисна в малкото си юмруче огромно парче тебешир. Захвърлил бе смачканата си ушанка на масата — беше април, навън бе все още студено.

„Ще започна лекциите си със строежа на клетката. Сега в научните среди много се спори…“ Къде? За какво се спори? Миналият живот на всичките тези тридесет души — от бивш следовател до продавач в селски магазин — нямаше нищо общо с живота на която и да било наука… Предишният живот на курсистите беше по-далечен и от задгробния — поне в това всеки един бе сигурен… Какво ги интересуваха някакви си спорове в някаква наука? А и що за наука беше това? Анатомия? Физиология? Биология? Микробиология? Нито един от курсистите не би могъл да каже през онзи ден какво е това „биология“. По-грамотните бяха гладували достатъчно дълго, за да загубят интерес към някакъв си спор в някаква си наука…

„…В научните среди много се спори. Сега е прието тези лекции да се изнасят другояче, но аз ще ви го разправя така, както считам, че е вярно. Разбрал съм се е вашата администрация, че този раздел ще ви го изложа по своему.“

Андреев се опита да си представи администрацията, с която се беше разбрал брюкселският професор. Началникът на болницата, който с острия си като на портиер поглед пронизваше всеки курсист по време на кандидатския изпит. Или вмирисания на спирт, с червен нос и хълцащ началник на санитарния отдел. Не можеше да си представи, да измисли някаква друга висша администрация.

„Ще ви изложа този раздел по свой начин. Не искам да крия мнението си от вас.“

„Да крия мнението си“ — повтори шепнешком Андреев, възхитен от тези необикновени думи на необикновената наука.

„Не искам да крия мнението си. Аз, приятели мои, съм вайсманист…“

Умански направи пауза, за да можем да оценим смелостта и деликатността му.

Вайсманист ли? На курсистите им беше все едно.

Никой от тридесетте души не знаеше и така и не научи що е това митоза и какво представляват нуклеопротеидите — хромозомите, съдържащи дезоксирибонуклеинова киселина.

Не се интересуваше от дезоксирибонуклеиновата киселина и администрацията на болницата.

Но минаха година-две, целият обществен живот бе кръстосан от тъмните лъчи на биологичната дискусия и думата „вайсманист“ стана достатъчно разбираема за следователите със средно юридическо образование, както и за обикновените хора, изложени на бурите на политическите репресии. „Вайсманистът“ зазвуча страшно, зазвуча зловещо, подобно на добре познатите „троцкист“ и „космополит“.

Именно тогава, година след биологичната „дискусия“, Андреев си спомни и оцени смелостта и деликатността на стария Умански.

Тридесет молива рисуваха в тридесет тетрадки въображаемите хромозоми. Точно тази тетрадка с хромозомите бе раздразнила най-много мечката.

Андреев бе запомнил Умански не само с тайнствените хромозоми, не само със снизходителните и умни „секции“.

В края на курса, когато новобранците в областта на медицината вече усещаха на раменете си бялата фелдшерска престилка, по която медиците се различаваха от простосмъртните, Умански отново направи странно изказване: