Варлам Шаламов - Инженер Кисельов

Лагерът беше огромно изпитание за нравствените сили на човека, за обикновения човешки морал — и деветдесет и девет процента от хората не издържаха на това изпитание. Тези, които издържаха — умираха заедно с онези, които не бяха издържали, опитвайки се да бъдат по-добри от всички, по-твърди от всички — само заради самите себе си…

Това се случи в разгара на есента, имаше силна виелица. Младата патица, изостанала от ятото си, не можеше да се бори със снега, силите й свършваха. На площадката запалиха един прожектор и, излъгана от студената светлина, птицата се устреми към него като към слънце, като към топлина, пляскайки с натежалите си, мокри криле. Но студената светлина на прожектора не беше животворен слънчев огън и патицата престана да се бори със снега. Тя кацна на площадката пред галерията, където ние — живите скелети, облечени с парцаливи ватенки — натискахме с гърди дръжките на рудана, пришпорвани от дюдюкането на конвоя. Савченко хвана патицата с голи ръце. Стопли я в пазвата си, в кокалестата си пазва, изсуши перата й със своето гладно, студено тяло.

— Ще я изядем ли? — попитах. Макар че множественото число в случая беше съвсем неуместно — това бе лов, плячката беше на Савченко, а не моя.

— Не. По-добре да я дам…

— На кого? На конвоя ли?

— На Кисельов.

Савченко занесе патицата в къщата, където живееше началникът на участъка. Жената на началника му даде два къшея хляб, около триста грама, и му сипа цяла котелка постна зелена чорба. Кисельов знаеше как да се разправя с арестантите, беше научил и жена си. Разочаровани, излапахме хляба: Савченко — по-голямото парче, аз — по-малкото. Изсърбахме чорбата.

— По-добре ние да бяхме изяли патицата — тъжно рече Савченко.

— Не трябваше да я носиш на Кисельов — потвърдих аз.

Случайно останал жив след унищожителната тридесет и осма година, не смятах повторно да се обричам на познатите мъки. Да се обричам на ежедневни, ежечасни унижения, на побои, на издевателства, на пререкания с конвоя, с готвача, с баняджията, с бригадира, с който и да е началник — тази безкрайна борба за късче от нещо, което става за ядене, — и да не умра от гладна смърт, да доживея до утрешния, съвсем същия ден.

Трябваше да мобилизирам последните остатъци от разклатената си, измъчена, изтерзана воля, за да сложа край на издевателствата дори с цената на живота си. Животът не е кой знае колко голям залог в лагерната игра. Знаех, че всички мислят така, само че не го казват. Бях намерил начин да се отърва от Кисельов.

Милион и половина слабо коксуващи се въглища, които не отстъпваха по калоричност на тези от Донбас — такъв беше въглищният запас на Аркагал, въглищният район на Колимския край — където листвениците, изкривени от студа над върховете си и от вечната замръзналост под корените достигаха зрелост на триста години. Значението на въглищните запаси при такива гори се разбираше от всеки колимски началник. Затова в Аркагалинската шахта често идваше най-голямото колимско началство.

— Щом в Аркагал пристигне някой голям началник — трябва да фраснем един на Кисельов. Публично — нали непременно ще тръгнат да обикалят бараките, шахтата. Да се излезе от строя и да му се залепи един шамар.

— Ами ако те застрелят, когато напуснеш строя?

— Няма. Няма да чакат. Началниците от Колима имат малък опит що се отнася до плесниците. Нали не се отнася за пристигналото началство, а за твоя технически ръководител.

— Ще ти лепнат нова присъда.

— Не повече от две години. За такава гад няма да е повече. А двете години трябва да се поемат.

Никой от старите колимчани не се надяваше да се върне жив от Север — присъдата беше без значение за нас. Само да не е разстрел, да не е смърт. Че дори и тогава…

— А че след плесницата Кисельов ще го махнат оттук, ще го преместят, ще го разжалват — това е ясно. Сред висшето началство плесницата се смята за позор. За нас, арестантите, това не е така, за Кисельов сигурно също. Такава плесница ще отекне по цяла Колима.

Като си помечтах така до печката, до изстиващото огнище за най-важното, аз се покатерих на горния нар, на мястото си, където беше по-топло, и заспах.

Спах, без да сънувам. На сутринта ни заведоха на работа. Вратата на канцеларията се отвори и началникът на участъка прекрачи прага. Кисельов не беше страхливец.

— Ей, ти — викна ми, — излез от строя.

Излязох.

— Значи ще отекне по цяла Колима? А? Е, сега вече внимавай…

Кисельов не ме удари, дори не замахна проформа — да запази началническото си достойнство. Обърна се и се прибра. Трябваше много да внимавам. Кисельов вече не се приближаваше до мен и не ми правеше забележки — просто ме беше отписал от живота си, но разбирах, че няма да забрави нищо, и понякога усещах с гърба си пълния с омраза поглед на човек, който още не е измислил начин да си отмъсти.