Варлам Шаламов - Инженер Кисельов

Кървавите мазоли на гърдите на всеки, кръпките на гърдите на всеки — това са следи от дръжките на конния рудан, на египетския рудан.

Тук, с ръце на кръста, ни чака инженер Кисельов. Зорко следи да заемем местата си във впряга. Той допушва цигарата си, старателно стъпква, разтрива с ботушите си фаса върху камъните и си тръгва. И макар да знаем, че Кисельов нарочно е разпокъсал, стъпкал фаса, за да не намерим нито една частица тютюн, понеже техническият ръководител беше видял възпалените ни, алчни погледи, арестантските ноздри, които вдъхваха отдалеч дима на тази негова цигара — все пак не можем да се сдържим и четиримата се спускаме към разпокъсаната, унищожена цигара, опитваме се да намерим поне трошица тютюн, поне една частица, но, разбира се, това не ни се удава. Очите ни са пълни със сълзи и се връщаме на работните си места — при изтърканите дръжки на конния рудан.

Именно Кисельов, Павел Дмитриевич Кисельов възкреси в Аркагал ледения карцер от 1938 година, изсечен в една скала, във вечната замръзналост, този леден карцер. През лятото събличаха хората по бельо — според лятната гулаговска инструкция — и ги затваряха в този карцер боси, без шапки, без ръкавици. През зимата затваряха с дрехи — в съответствие със зимната инструкция. Много от затворниците, прекарали в този карцер само една нощ, завинаги се простиха със здравето си.

В бараките, в палатките се приказваше много за Кисельов. Методичните, всекидневните побои до смърт изглеждаха прекалено ужасни и непоносими за мнозина от онези, които не бяха минали през школата на 1938 година.

Всички оставаха поразени, учудени или може да се каже засегнати от личното участие на началника на участъка в тези всекидневни екзекуции. Арестантите лесно прощаваха ударите и побутванията на конвоя, на надзирателите, прощаваха на собствените си бригадири, но се срамуваха за началника на участъка, за този безпартиен инженер. Активността на Кисельов възмущаваше дори онези, чиито чувства бяха притъпени от многото години затвор, онези, които бяха виждали какво ли не, които се бяха научили на великото равнодушие, което лагерът възпитаваше у хората.

Ужасно нещо е лагерът, нито един човек на този свят не трябва да знае какво е това. Лагерният опит е изцяло отрицателен, до последната минута. Човек става само по-лош. Другояче не може и да бъде. В лагера има много неща, които човек никога не бива да вижда. Но да се види дъното на живота — това не е най-страшното. Най-страшното е, когато човек започне постоянно да усеща това дъно в собствения си живот, когато моралните му критерии се заимстват от лагерния опит, когато моралът на апашите започва да придобива валидност и в свободния му живот. Когато човешкият ум започва не само да оправдава тези лагерни чувства, но и да им служи. Познавам много интелигентни хора — а и не само интелигентни, — които бяха възприели за тайни граници в живота си именно апашките критерии. В битката на тези хора с лагера бе победил лагерът. Това е и приемането на морала „по-добре да откраднеш, отколкото да помолиш за нещо“, това е и фалшивото апашко различие, което се прави между личното и държавното. Това е и прекалено волното отношение към всичко държавно. Има много примери за падение. Моралната граница, браздата, са много важни за затворника. Това е главното нещо в живота му. Дали е останал човек, или не.

Разликата е едва доловима и човек не трябва да се срамува, че е бил „мръшляк“, „фитил“, че е търчал като „курва с канче“ и е ровил в помията, а да се срамува от удвоения апашки морал — макар това да ти дава възможност да оцелееш като апашите, да се престориш на „битовак“ и да се държиш така, че не дай си Боже нито началниците, нито другарите ти да разберат по петдесет и осми член ли си или по сто шестдесет и втори, или по някакъв служебен параграф — за злоупотреби или за нехайство. С една дума, интелигентът иска да е една лагерна Зоя Космодемянска, с апашите да е апаш, с криминалните — криминален. Той краде и пие, и дори се радва, когато му лепнат нова присъда, „битова“ — най-сетне проклетото клеймо на „политически“ отпада. А всъщност той никога не е бил политически. В лагерите нямаше политически. Това бяха въображаеми, измислени врагове, на които държавата гледаше като на истински — разстрелваше ги, убиваше ги, мореше ги с глад. Сталинската коса на смъртта косеше всички подред, съобразявайки се с плана, със списъците, с изпълнението на този план. Сред загиналите в лагерите процентът на негодниците и страхливците беше също такъв, какъвто е и на свобода. Всички хора бяха случайни, случайно превърнали се в жертви от равнодушни, от страхливци, от еснафи, дори от палачи.