Варлам Шаламов - Иван Богданов

И последният пункт — всеки началник на лагерно подразделение трябва да осведомява за поведението на горепосочения не по-рядко от веднъж на тримесечие.

— Само че аз не съм виждал такъв формуляр. Нали съм ти гледал досието, аз сега по съвместителство съм и завеждащ учебната част.

После мина ден, не повече. Работех в забоя, на изкопите на склона на планината, покрай ручея, на Черното езеро. Палех огън против комарите и много-много не се стараех да изпълнявам нормата.

Храстите се разтвориха и към моя изкоп се приближи Иван Богданов, седна, запали цигара, взе да си рови в джобовете.

— Да не е това?

В ръцете му беше един от двата екземпляра на прословутото лишаване от „правото на кореспонденция“, изскубната от личното досие.

— Разбира се — замислено каза Иван Богданов — личното досие се съставя в два екземпляра: единият се пази в централната картотека на УРО, а втория пътешества по всички ОЛП-та и техните кътчета заедно със затворника. Но все пак нито един местен началник няма да пита в Магадан дали в твоето досие има хартийка за лишаване от правото на кореспонденция.

Богданов пак ми показа хартийката и я изгори в пламъците на моя малък огън.

— А сега да подадеш молба за пазач.

Но за пазач не ме взеха, а дадоха тази длъжност на Гордеев, есперантист с двайсет годишна присъда по член петдесет и осем, но тропач.

След известно време Богданов — началникът на района, а не счетоводителят — беше свален заради пиянство и мястото му зае инженер Виктор Плуталов, който за първи път организира делово, по един инженерен, строителен начин, работата в нашето въглищно разузнаване.

Ако управлението на Парамонов беше белязано с присвоявания, а управлението на Богданов — с преследване на враговете на народа и непробудно пиянство, то Плуталов за първи път показа какво значи работен фронт — не какво е донос, а именно работен фронт — количеството кубически метри, които всеки може да изкопае, ако работи и в ненормалните колимски условия. Ние познавахме само унизителния безперспективен труд, многочасовия, безсмисления.

Впрочем, ние навярно грешахме. В нашия подчинен принудителен труд от слънце до слънце — а този, който познава навиците на полярното слънце, знае какво значи това — беше скрит някакъв възвишен смисъл, имаше държавен смисъл именно в безсмислеността на труда.

Плуталов се опита да ни покаже другата страна на собствената ни работа. Плуталов беше нов — току-що беше пристигнал от континента.

Любимата му поговорка беше: „Аз нали не съм служител на НКВД“.

За съжаление нашето разузнаване не намери въглища и участъкът ни беше закрит. Част от хората бяха изпратени в Хета (където тогава дневалничеше Анатолий Гидаш) — Хета е на седем километра от нас — а друга част беше пратена в Аркагала, в шахтата на Аркагалинския въглищен район. И аз заминах за Аркагала и вече след година, когато бях грипозен в бараката и се страхувах да поискам освобождаване от Сергей Михайлович Лунин, покровител само на апашите и на онези, към които началството е благосклонно, аз се превъзмогвах, отивах в шахтата, изкарвах грипа на крак.

И ето че тук, в грипозното бълнуване в аркагалинската барака ужасно ми се дояде лук, какъвто не бях опитвал от Москва, и макар никога да не съм бил любител на лучената диета — неизвестно по какви причини сънувах този сън със страстната жажда да захапя глава лук. Лекомислен сън за един колимчанин. Така си и помислих на събуждане. Но се събудих не от звънтенето на релсата, а както често се случваше, един час преди развода.

Устата ми беше пълна със слюнка, призоваваща лука. Помислих си, че ако се случи чудо — да ми се яви глава лук, значи ще оздравея.

Станах. По дължината на цялата барака, както навсякъде, имахме дълга маса с две пейки от двете й страни.

С гръб към мен, облечен с куртка и кожух, седеше някакъв човек, който се обърна с лице към мен. Това беше Иван Богданов.

Здрависахме се.

— Е, поне един чай да пийнем за срещата, а хляб всеки си има собствен — казах аз и отидох за канче. Иван извади своето канче, хляба си. Пристъпихме към чая.

— Черното езеро го закриха, даже няма пазач. Всички заминаха, всички. Аз като счетоводител се озовах в най-последната група и ето ме тук. Мислех, че сте по-добре с продуктите. Защо ли се надявах, можех да взема консерви. Сега в скатката имам само няколко глави лук на дъното — нямаше къде да ги дена и ги пъхнах в скатката.

Аз пребледнях.

— Лук?