Варлам Шаламов: Богданов

Богданов беше конте. Винаги гладко избръснат, измит, ухаещ на парфюм — един господ знае какъв, — с ушанка от еленова кожа, отгоре с широки черни ленти от моаре, завързани по някакъв сложен начин, с везана якутска шарена куртка, с бродирани кожени ботуши. Ноктите му бяха сякаш полирани, яката — снежнобяла, колосана. През тридесет и осма година, годината на разстрелите, Богданов беше работил като инспектор на НКВД в едно от колимските управления. Когато престолът на НКВД се разклати и главите на началниците взеха да се търкулват една през друга, приятелите му го скрили край „Чорное озеро“, в една проучвателна експедиция. Новият началник с полираните нокти се появи в дебрите на тайгата, където от сътворението на света не е имало кал, появи се заедно със семейството си, с жена си и с трите си невръстни дечица. И на децата, и на жената им беше забранено да излизат от къщата, където живееше Богданов — така че можах да видя семейството му само два пъти: в деня на пристигането и в деня на заминаването им.

Склададжията му носеше продуктите всеки ден, а двесталитровата бъчва със спирт работниците я изтъркаляха направо в жилището му по дъските, по дървената пътечка, прокарана в тайгата специално за случая. Понеже спиртът е най-важното нещо, което трябва да се охранява — така го бяха учили в Колима. Куче ли? Не, той нямаше куче. Нито куче, нито котка.

Бяхме на палатки. Всички живеехме заедно — волнонаемните и работниците-затворници. По нищо не се различавахме нито що се отнася до наровете, нито по покъщнината, понеже, „наемниците“, доскоро затворници, още нямаха куфари, същите онези собственоръчно направени куфари, добре познати на всеки арестант.

В дневния режим, в „разписанието“, също нямаше разлика, понеже предишният началник, който беше открил безброй мини, работещ в Колима едва ли не от сътворението на света, кой знае защо, не можеше да понася всевъзможните „слушам“ и „разрешете да доложа“. По времето на Парамонов, така се казваше първият ни началник, нямахме проверки — и без друго ставахме по изгрев и си лягахме по залез слънце. Впрочем, напролет и в началото на лятото полярното слънце си оставаше на небето — какви ти проверки. Нощта в тайгата е кратка. Не бяхме научени и да „приветстваме“ началника. А тези, които умееха, с удоволствие и бързо забравиха тази унизителна наука. Затова, когато Богданов влезе в палатката, никой не извика „Стани!“, а един от новаците, Рибин, продължи да кърпи изпокъсаното си брезентово наметало.

Богданов бе възмутен. Крещеше, че ще въведе ред сред фашистите. Че политиката на Съветската власт е двойна — превъзпитаваща и наказваща. Така че той, Богданов, ни обещава да изпробва върху нас в пълна степен втората, че не ще ни помогне това, дето сме безконвойни. Хората от палатката, тези, на които говореше Богданов, бяхме петима или шестима, по-точно петима, понеже на петото легло се редуваха да спят двама нощни пазачи.

На излизане Богданов понечи да затръшне дъсчената врата на палатката, ала покорният брезент само се разлюля безшумно. На другата сутрин на нас, петимата затворници плюс пазача, който снощи го нямаше, ни бе прочетена заповед — първата заповед на новия началник.

Секретарят ни прочете с висок и ясен глас първото литературно произведение на началника — „Заповед № 1“. Както стана ясно, Парамонов дори не е имал книга за заповеди на проучвателната експедиция — в такава се превърна една нова тетрадка на дъщерята на Богданов, която беше ученичка.

„Констатирам, че затворниците от експедицията са се разпуснали, забравили са лагерната дисциплина, което намира израз в неявяване за проверка и неприветстване на началника.

Като считам това за нарушение на основните закони на съветската власт, категорично предлагам…“

По-нататък следваше „дневният режим“, останал в паметта на Богданов от предишната му работа.

Със същата заповед се определяше старши и дневален по съвместителство с основната му работа. Палатките бяха преградени с брезентови пердета, които отделяха „наемниците“ от затворниците. Арестантите възприеха това равнодушно, но „наемниците“ — довчерашни „пандизчии“ — не можаха да простят на Богданов. Заповедта пося вражда между волнонаемните работници и началника.

Богданов не разбираше нищо от производствената част на дейността ни, прехвърли всичко на техническия ръководител и всички административни напъни на скучаещия четиридесетгодишен началник се насочиха срещу шестимата затворници. Всеки ден той констатираше някакви големи или малки нарушения на лагерния режим, граничещи с престъпления. На бърза ръка насред тайгата бе издигнат карцер, ковачът Мойсей Мойсеевич Кузнецов трябваше да направи желязно резе за него, жената на началника откъсна от сърцето си собствен катинар.