Варлам Шаламов: Богданов

Той свърши добра работа. Всеки ден някой от затворниците попадаше в карцера. Плъзнаха слухове, че скоро ще се появи и конвой, отряд от охраната!

Престанаха да ни дават полярната дажба водка. Ограничиха захарта и махорката.

Всяка вечер някой от затворниците биваше извикван в кантората — за разговор с началника. Извикаха и мен. Прелиствайки дебелото ми „лично дело“, Богданов четеше откъси от безбройните меморандуми, като прекалено много се възхищаваше от думите и стила им. На моменти ми се струваше, че го е страх да не би да се отучи да чете — освен няколкото изпомачкани детски книжки, в дома му нямаше нищо за четене.

Изведнъж с учудване забелязах, че Богданов е просто много пиян. Ароматът на евтиния одеколон се смесваше с миризмата на спирт. Очите му бяха мътни, неизразителни, но говореше ясно. Впрочем всичко, което казваше, беше много обикновено.

На другия ден попитах волнонаемния Карташов, секретаря на началника, вярно ли е…

— Ама ти чак сега ли забеляза? Той непрекъснато е пиян. Всеки ден, още от сутринта. Не пие много, но усети ли, че изтрезнява — гаврътва половин чаша. Изтрезнее — още половин чаша. Налага жена си, говедото — рече Карташов. — Тя затова не излиза. От срам да не я гледат със синините.

Богданов биеше не само жена си. Удари Шаталин, удари Климович. Моят ред още не беше дошъл. Но една вечер отново бях извикан в кантората.

— Защо? — попитах Карташов.

— Не знам — той изпълняваше функциите и на куриер, и на секретар, и на завеждащ карцера.

Почуках и влязох в кантората.

Богданов седеше до масата и се решеше и контеше пред голямо тъмно огледало, домъкнато отнякъде.

— А, фашистът — рече той, като се извърна към мен. Не успях да кажа задължителното обръщение.

— Ще работиш ли, или няма да работиш? А си такава „кратуна“. — Това беше апашки израз, формулировката беше най-обикновена, също и разговорът…

— Работя, гражданино началник. — Това пък беше стандартният отговор.

— Имаш писма — виждаш ли ги? — От две години не си бяхме писали с жена ми, не можех да се свържа с нея, не знаех как е, какво прави дъщеря ми, която беше на година и половина. И изведнъж — нейният почерк, нейната ръка, нейните писма. Протегнах към тях треперещи пръсти.

Богданов доближи писмата до сухите ми очи.

— Ето ти, фашистка гадино! — Богданов ги накъса на парченца и ги хвърли в печката, в огъня — писмата от жена ми, писмата, които бях чакал повече от две години, бях ги чакал сред кръвта, сред разстрелите, сред побоите в златните мини на Колима.

Обърнах се и излязох без задължителната формула „разрешете да напусна“ — и до днес, след много години, в ушите ми звучи пиянският смях на Богданов.

Не можехме да изпълним плана. Богданов не беше инженер. Волнонаемните работници го ненавиждаха. Капката, от която чашата преля, беше капка спирт, понеже главният конфликт между началника и работниците се състоеше в това, че бурето със спирта бе преместено в жилището на началника и съдържанието му бързо се топеше. Всичко можеше да бъде простено на Богданов — и издевателствата над затворниците, и производствената му безпомощност, и дерибейството му. Но когато се стигна до подялбата на спирта, населението на селището обяви на началника явна и тайна война.

Една зимна лунна нощ в района ни се появи цивилен мъж — със скромна ушанка и старо зимно палто с черна астраганена яка. От пътя, от шосето, от „трасето“ бяхме на двадесет километра и човекът беше изминал този път по зимната река. След като се съблякъл в канцеларията, той помолил да събудят Богданов. Оня пратил да му кажат, че ще говорят утре. Ала новодошлият настоявал, помолил Богданов да стане, да се облече и да дойде в канцеларията, понеже бил дошъл новият началник на проучвателната експедиция, на когото Богданов трябвало да предаде всичко за двадесет и четири часа. Помолил го да прочете заповедта. Богданов се облякъл, излязъл, поканил новодошлия да влезе в дома му. Гостът отказал, като рекъл, че още сега ще започне да приема работата.

Новината се разпространи мигновено. Канцеларията започна да се пълни с полуоблечени хора.

— Къде държите спирта?

— При мен е.

— Нека го донесат.

Секретарят Карташов заедно с дневалния изнесоха един бидон.

— А бурето?

Богданов запелтечи нещо.

— Добре. Пломбирайте бидона — новодошлият го запечата. — Дайте ми лист да съставя акта.

Вечерта на другия ден Богданов, добре избръснат, замина за „центъра“, като весело размахваше шарените си ръкавици. Беше абсолютно трезвен.