Варлам Шаламов - Непокръстеният

В отделението нямаше приятелство, дори най-повърхностно приятелство между санитарките, медицинските сестри. Всички идваха на работа, на служба, за дежурство и личеше, че истинският живот на сътрудниците от трето терапевтично отделение беше в женската барака, след края на службата, след работа. Обикновено в лагерните болници истинският живот се съчетава, слива се с мястото и времето за работа — в отделението се отива с радост, с желание по-скоро да се отървеш от проклетата барака.

В трето терапевтично отделение нямаше приятелство. Санитарките и медицинските сестри не обичаха Нина Семьоновна. Само я уважаваха. Страхуваха се. Страхуваха се от страшния Елген, от колимския совхоз, където и в гората, и под земята работеха жени-затворнички.

Страхуваха се всички освен Шура раздавачката.

— Трудно е да се вкара мъж тук — казваше тя, като с трясък захвърляше измитите паници в шкафа. — Но вече, слава Богу, съм в петия месец. Скоро ще ме изпратят в Елген — ще ме освободят! Майките ги освобождават всяка година — само това ни е шансът.

— Които са по петдесет и осми не ги освобождават.

— Аз съм по десета алинея. Тях ги освобождават. Не съм троцкистка. Миналата година на моето място работеше Катюшка. Нейният Федя сега живее с мен — Катюш-ка я освободиха с детето, беше дошла да се сбогуваме, Федя й рече: „Помни, аз те освободих.“ Не че си излежал, не с амнистия, не с помощта на зеления прокурор, а по наш си начин, по най-сигурния… И наистина — той я освободи. Май и мен ме освободи…

Шура доверително посочи корема си.

— Да, освободил те е.

— Така де. Ще се махна от това проклето отделение.

— Каква тайна се крие тук, Шура?

— Сам ще разбереш. Я по-добре — утре е неделя — да си сварим медицинска супа. Макар Нина Семьоновна да не обича много тези празници… Все пак ще позволи…

Медицинска супа — това беше супа от медикаменти: най-различни корени, кубчета месен концентрат, разтворени във физиологичен разтвор — дори от сол нямало нужда, както ми съобщи възторжено Шура… Кисел от черни боровинки, малини и шипки, палачинки.

Медицинският обяд хареса на всички. Нина Семьоновна привърши порцията си и стана.

— Отбийте се в кабинета ми.

Влязох.

— Искам да ви дам една книга.

Нина Семьоновна порови в чекмеджето на писалището си и извади книжка, която приличаше на молитвеник.

— Това Евангелието ли е?

— Не, не е Евангелието — бавно рече Нина Семьоновна и зелените й очи заблестяха. — Не, не е Евангелието. Това е Блок. Вземете.

Плахо и с благоговение поех мръсносивото томче от малката серия „Библиотека на поета“. С грубата си, все още минна кожа на пръстите докоснах корицата, без да усещам нито формата, нито големината на книгата. В томчето имаше две хартиени лентички.

— Прочетете ми на глас тези две стихотворения. Където е отбелязано.

— „Момичето пееше в църковния хор“. „В далечната синя спалня“. Някога ги знаех наизуст.

— Така ли? Изрецитирайте ми ги.

Започнах, ала веднага се обърках. Паметта отказваше да ми „напомни“ редовете. Светът, от който бях дошъл в болницата, не се нуждаеше от стихове. В живота ми имаше дни, и те не бяха малко, когато не можех да си спомня и не исках да си спомням никакви стихове. Радвах се така, сякаш се бях освободил от излишно бреме, което не ми трябваше в моята борба, в долните етажи на живота, в подземията на живота, в помийните му ями. Там стиховете само ми пречеха.

— Четете от книгата.

Прочетох и двете стихотворения и Нина Семьоновна се разплака.

— Разбирате ли, че момченцето е умряло, умряло е? Вървете, четете Блок.

С настървение четях и препрочитах Блок цяла нощ, по време на цялото дежурство. Освен „Момичето…“ и „Синята спалня“ в книгата бяха „Клетва с огън и мрак“, също и пламенните стихове, посветени на Волохова. Те събудиха в мен съвсем други сили. След три дни върнах книжката на Нина Семьоновна.

— Мислехте си, че ви давам Евангелието. Него също го имам. Ето… — тя извади от писалището си томче, което приличаше на Блок, но не беше мръсносиньо, а тъмнокафяво. — Четете апостол Павел. До Коринтяните… Ето това.

— Не съм набожен, Нина Семьоновна. Но, разбира се, много уважавам…

— Как? Вие, който сте преживели хиляда живота? Вие — възкръсналият?… Не сте набожен? Малко трагедии ли сте видели тук?

Лицето на Нина Семьоновна се сбръчка, потъмня, посивялата й коса се разпиля, изскочи изпод бялата лекарска шапчица.

— Ще четете книги… Списания.