Варлам Шаламов - Непокръстеният

След разговора със следователя Милер не си отиде у дома, а влезе в зоната, облече си престилката, извади една спринцовка и си инжектира морфин.

За нас — за мен и за стотиците хиляди други, които работехме в лагера не като лекари — времето след затвора бе нескончаемо щастие — всекидневно, ежечасно. Прекалено страшен бе адът, останал зад гърба ни, и никакви митарства по специалните и кадровите отдели, никакви скитания, нито безправието на тридесет и девети член от паспортната система 1 1 Според този член на бившите лагеристи се е забранявало да живеят в градове с население над 10 хиляди жители. — Б.пр. не ни лишаваха от това чувство на щастие и радост — в сравнение с онова, което бяхме видели вчера и завчера.

За курсистите от фелдшерския курс бе голяма чест да попаднат на практика в трето терапевтично отделение. Завеждаща отделението беше Нина Семьоновна — бивш доцент в катедрата по диагностична терапия на Харковския медицински институт.

Само двама души, двама от тридесетте курсисти, можеха да карат месечната си практика в трето терапевтично отделение.

Практиката, истинското наблюдение на болните — ах, колко безкрайно далеч бе то от книгите, от „курса“. Човек не може да стане медик по книга — нито фелдшер, нито лекар.

В трето отделение отивахме само двама мъже — аз и Бокис.

— Двама мъже ли? Защо?

Нина Семьоновна беше прегърбена зеленоока възрастна жена, побеляла, сбръчкана, навъсена.

— Двама мъже ли? Защо?

— Нина Семьоновна мрази жените.

— Мрази ли ги?

— Е, не ги обича. С една дума, двама мъже. Късметлии.

Старшата на курсовете Муза Дмитриевна ни заведе с Бокис при нея.

— Отдавна ли сте тук?

— От тридесет и седма.

— А аз — от тридесет и осма. Първо бях в Елген. Там изродих триста жени, преди това не ми се беше случвало. Сетне дойде войната — мъжът ми загина в Киев. И двете ми деца. Момченца. От бомба.

Около мен бяха умрели повече хора, отколкото в което и да е сражение през войната. Умряха без каквато и да била война, преди каквато и да била война. И все пак. Мъката е различна, както и щастието.

Нина Семьоновна седна на леглото на един болен, отметна одеялото.

— Е, да започваме. Вземете стетоскопа, опрете го до гърдите на болния и слушайте… Французите слушат през пешкир. Но със стетоскоп е още по-сигурно, най-сигурно. Не съм привърженичка на фонендоскопите — тях ги използват лекарите-господинчовци, понеже ги мързи да се наведат над болния. А стетоскопът… Това, което ви показвам, няма да го намерите в нито един учебник. Слушайте.

Скелетът с опъната по него кожа покорно изпълняваше нарежданията на Нина Семьоновна. Изпълняваше и моите команди.

— Слушайте този кух звук, този глух оттенък. Запомнете го за цял живот, както и тези кости, сухата кожа и блясъка в очите. Ще ги запомните ли?

— Ще ги запомня. За цял живот.

— Спомняте ли си какъв бе звукът вчера? Преслушайте пак болния. Звукът се е променил. Описвайте всичко това — впишете го в историята на заболяването. Смело. С твърда ръка.

В болничната стая имаше двадесет болни.

— Сега няма интересни случаи. А това, което видяхте — това е глад, глад и само глад. — Седнете отляво. Ето тук, на моето място. Хванете болния с лявата си ръка за рамото. По-здраво, по-здраво. Какво чувате?

Разказвах й.

— Е, време е за обяд. Вървете, ще ви нахранят в помещението за раздаване на храна.

Пълната раздавачка Шура щедро ни сипа „докторски“ обяд. Тъмните очи на сестрата-домакин ми се усмихваха, но някак самовглъбено, вътрешно…

— Защо така, Олга Томасовна?

— Аа, забелязахте, значи. Винаги си мисля за нещо друго. За миналото. За вчера. Старая се да не виждам днешния ден.

— Днешният ден не е чак толкова лош, но е много страшен.

— Да ви сипя ли още чорба?

— Сипете ми.

Не ми беше до черните й очи. Уроците при Нина Семьоновна, овладяването на изкуството да се лекува за мен беше най-важното нещо на този свят.

Нина Семьоновна живееше в отделението, в стая, на която в Колима викат „кабинка“. Освен стопанката й никой никога не влизаше там. Тя сама я подреждаше и метеше пода. Дали сама го миеше — не знам. През отворената врата се виждаше кораво, небрежно застлано легло, болнично шкафче, столче, варосани стени. До кабинката имаше и малък кабинет, само че вратата му водеше към болничната стая, а не към коридора. В кабинета — нещо като писалище, две дървени столчета без облегалки, кушетка.

Всичко беше както в другите отделения, но не съвсем — дали защото нямаше цветя — нито в кабинката, нито в кабинетчето, нито в болничната стая. Или може би за това бе виновна строгостта на Нина Семьоновна, това, че не се усмихваше? Очите й припламваха с тъмнозелен, изумруден огън някак си не когато трябва, не на място. Припламваха без връзка с разговора, с работата. Но очите й не живееха сами по себе си — живееха заедно с чувствата и с мислите на Нина Семьоновна.