— Каква е тази история?
— Ах, миличка Ана Григориевна, да можехте само да си представите положението, в което се намирах! Представете си, днес иде при мене попадията, попадията, на отец Кирил жена му, и какво си мислите вие, нашият хрисим приятел, нашият гостенин, какъв бил, а?
— Как, нима и около попадията се е увъртял?
— Ах, Ана Григориевна, да беше само увъртане, това още не значи нищо: слушайте само какво ми разправя попадията. Дошла, каже у нея помешчицата Коробочка, изплашена и бледа като смърт, и разправя, и как още разправя, само послушайте, цял роман: неочаквано в късна полунощ, когато всички в къщи вече спели, някой почнал да чука на вратата, но с най-ужасно чукане, каквото може да си представи човек, и крещи: „Отворете, отворете, инак ще счупя вратата!“ Как ви се вижда това? Какъв ще излезе подир туй оня, хубавецът, а?
— Ами Коробочка каква е? Нима е млада и хубава?
— Съвсем не — баба.
— Ах, и таз хубава! Значи, той се е повлякъл подир баба? Ех, добър е след това вкусът на нашите дами, намерили в кого да се влюбят.
— Не е там работата, Ана Григориевна, съвсем не туй, което предполагате. Представете си само, че той влиза въоръжен от глава до пети, нещо като Риналдо Риналдини 47 47 Риналдо Риналдини — легендарен разбойник, герой на романа „Риналдо Риналдини“ от немския писател Вулпиус (1762–1827).
, и заповядва: продайте ми, дума, всички души, които са ви измрели. Коробочка отговаря доста резонно, казва: не мога да ги продам, защото са мъртви. — Не, дума той, те не са мъртви, моя работа е, дума, да знам дали са мъртви, не са мъртви, не са мъртви — с една дума, вика, направил ужасен скандал: цяло село се събрало децата писнали, всички кряскат никой никого не разбира — с една дума, просто орьор, орьор, орьор 48 48 Орьор (фр.) — ужас.
! Но вие не можете да си представите, Ана Григориевна, как се разтревожих аз, като чух всичко туй. — Гълъбице, господарке — рече ми Машка, — погледнете в огледалото, вие сте бледна. — Не ми е до огледалото, казвам, аз трябва да ида да разправя на Ана Григориевна. В същата минута заповядвам да впрегнат каляската; кочияшът Андрюшка ме пита къде ще отиваме, пък аз нищо не мога да говоря, просто го гледам в очите като патка; мисля, че той ме е помислил за луда. Ах, Ана Григориевна! Да знаете само колко се разтревожих!
— Ама това е чудно — каза дамата, приятна във всяко отношение, — какво могат да значат тия мъртви души? Да си призная, досъщ нищо аз не разбирам. На втори път вече чувам все за тия мъртви души, а мъж ми още дума, че Ноздрев лъже: все трябва да има нещо вярно.
— Но представете си, Ана Григориевна, какво беше моето положение, като чух това. „И сега, дума Коробочка аз не зная, казва, какво да правя. Накара ме казва да подпиша една фалшива книга, хвърли ми петнайсет рубли асигнации, аз, казва, съм неопитна, безпомощна вдовица, не знам нищо…“ Та гледай ти какво произшествие! Но само да можете от малко-малко да си представите как аз цяла се разтревожих!
— Само, както обичате, но тука не става дума за мъртви души, тука се крие нещо друго.
— Наистина и аз тъй мисля — каза не без учудване просто приятната дама и почувствува тозчас силно желание да узнае като какво би могло да се крие тука. Тя дори произнесе бавно-бавно: — Ами какво предполагате, че може да се крие тука?
— Е, как мислите вие?
— Как мисля ли?… Аз да си кажа правичката, съм съвсем слисана.
— Ала все пак бих искала да зная какво мислите вие за това.
Но приятната дама не можа да каже нищо. Тя умееше само да се тревожи, но да състави някакво разсъдливо предположение, за това никак я не биваше и затуй тя повече от всяка друга имаше нужда от нежно приятелство и от съвети.
— Тогава слушайте какво значат тези мъртви души — каза дамата, приятна във всяко отношение, а гостенката при тия думи цяла стана слух: ушичките й щръкнаха от само себе си, тя се приповдигна, почти без да седи и без да се опира на канапето, и макар че беше май тежичка, стана изведнъж по-тънка, заприлича на пух, който чака едно духване, за да хвръкне във въздуха.
Тъй руският болярин, любител на кучета и безпътен лопен, като наближава гората, отдето а-а ще изскочи подгоненият от специалния човек заек, се превръща цял заедно с коня си и дигнатия нагоре бич през един замръзнал миг — в барут, който ей сега ще запалят. Цял е впил очи в мътния въздух и вече настига звяра, вече ще го доубие, той, неотстъпващият, както и да се въззема срещу него цялата развихрена снежна степ, която го шиба със сребърни звезди по устата, но мустаците, по очите.
Читать дальше