Николай Гогол - Мъртви души

Гостенката вече щеше да пристъпи към работа и да каже новината, но възклицанието, което в това време издаде приятната във всяко отношение дама, изведнъж даде друга насока на разговора.

— Каква веселичка басма! — възкликна дамата, приятна във всяко отношение, като гледаше роклята на просто приятната дама.

— Да, много веселичка. Прасковя Феодоровна обаче намира, че щяло да бъде по-добре, ако кутийките бяха по-малки и капчиците да не бяха кафяви, ами ясно сини. На сестра й пратили една материйка: такова очарование, което просто не може да се изкаже с думи. Представете си: ивичките теснички, теснички, каквито може само да се представи човешкото въображение, фонът ясносин и пред всяка ивичка се редуват все очички и лапички, очички и лапички, очички и лапички… С една дума, безподобно! Може решително да се каже, че нищо подобно не е имало на света.

— Миличка, това е шарено!

— Ах, не! Не е шарено!

— Ах, шарено е!

Трябва да забележим, че дамата приятна във всяко отношение, беше донякъде материалистка, склонна към отрицание и съмнение, и много нещо отхвърляше в живота.

Тук просто приятната дама обясни, че това съвсем не е шарено и извика: „Да, поздравявам ви: волани вече не се носят.“

— Как не се носят?

— Наместо тях носят фестончета.

— Ах, не е хубаво — фестончета.

— Фестончета, все фестончета: пелеринката с фестончета, на ръкавите фестончета, на раменете фестончета, долу фестончета, навред фестончета.

— Не е хубаво, София Ивановна, навсякъде фестончета.

— Мило е, Ана Григориевна, до невероятност: шият се на два ръба, широки изрезки и отгоре… Но чакайте, ето сега ще се учудите, ето сега ще кажете, че… хайде, учудвайте се, представете си, корсетите ги правят още по-дълги, отпред с езичета и предното кокалче съвсем излиза из границата: фустата цяла се събира наоколо, както едно време малакофите, дори отзад подпълват с малко памук, за да бъде съвършена белфам.

— Е, това вече не го разбирам! — каза дамата, приятна във всяко отношение, като направи едно движение с глава с чувство на достойнство.

— Именно, това вече наистина: не се разбира! — отговори просто приятната дама.

— Както искате, но аз за нищо в света не ще почна да подражавам това.

— И аз също… Наистина, като си помислиш докъде отива понякога модата… На нищо не прилича! Аз поисках от братовчедката си една такава кройка нарочно за смях; моята Меланя почна да ми шие.

— Та вие, значи, имате кройката? — извика дамата, приятна във всяко отношение, не без явно сърдечно вълнение.

— Отдавна, сестра ми я донесе.

— Душичке, дайте я на мене, моля ви се от все сърце.

— Ах, дадох вече дума на Прасковя Феодоровна. Освен — подир нея.

— Кой ще иде да я носи подир Прасковя Феодоровна? Ще бъде твърде странно от наша страна, ако предпочетете чужди пред своите.

— Но и тя е леля.

— Тя ви е леля, ама бог знае каква: от мъжка страна… Не, София Ивановна, не ща и да чувам, ще излезе, че искате да ми нанесете такава обида… То се види, омръзнала съм ви вече: ясно е, че вие искате да скъсате с мене всяко приятелство.

Горката София Ивановна съвсем не знаеше какво да стори. Тя чувствуваше сама, че се е пъхнала между два силни огъня. Що й трябваше да се хвали? Тя беше готова да надупчи с игла глупавия си език.

— Е, какво прави нашият хубавец? — каза между туй дамата, приятна във всяко отношение.

— Ах, боже мой! Какво само седя пред вас! И таз хубава! Ами знаете ли, Ана Григориевна, за какво съм дошла при вас? — Тук гостенката спря дъх, думите като ястреби бяха готови да литнат една през друга и трябваше само да бъдеш толкова безчовечен, каквато беше искрената приятелка, за да се решиш да я спреш.

Колкото и да ми го хвалите и превъзнасяте — заговори тя с живост, по-голяма от обикновената, — но аз ще ви кажа направо и нему ще кажа в очите, че той е никаквик, никаквик, никаквик!

— Но чуйте само какво ще ви открия аз…

— Пръснали слухове, че бил хубав, а той съвсем не е хубав, съвсем не е хубав и носът му е… най-неприятен нос.

— Но позволете ми, позволете ми само да ви разправя… душичке Ана Григориевна, позволете ми да ви разправя! То е цяла история, разбирате ли: история, сконапел истоар 46 46 Сконапел истоар (изкълчен френски израз) — това, което се нарича история. — заговори гостенката с почти отчаян израз и съвършено молещ глас. Не пречи да се забележи, че в разговора на двете дами се примесваха твърде много чужди думи и понякога цели дълги френски фрази. Но колкото и да е изпълнен авторът с благоговение към спасителните облаги, които френският език принася на Русия, колкото и да е изпълнен с благоговение към похвалния обичай на нашето висше общество, което говори на него през всички часове на деня, разбира се, от дълбоко чувство на любов към отечеството си — все пак той никак не се решава да внесе фрази от какъвто и да е чужд език в тази своя руска поема. И тъй нека продължаваме по руски.