Николай Гогол - Мъртви души

Пред него стоеше не само губернаторшата: тя държеше под ръка една младичка, шестнайсетгодишна девойка, свежа блондинка с тънички и стройни черти на лицето, с остра брадичка, с очарователно закръглен овал на лицето, което художникът би взел като образец за мадона и каквото само в рядък случай можеше да се срещне в Русия, дето всичко обича да бъде в широк размер, всичко, каквото и да било: и планини, и гори, и степи, и лица, и устни, и нозе — същата оная блондинка, която той срещна по пътя на връщане от Ноздрев, когато поради глупостта на коларите или конете техните екипажи тъй странно се бяха сблъскали и преплели с ремъците и чичо Митяй с чичо Миняй се заловиха да оправят работата. Чичиков тъй се смути, че не можа да каже нито една свястна дума и измърмори дявол знае какво, което обаче никога не би казал нито Гремин, нито Звонски, нито Лидин.

— Не познавате ли още моята дъщеря? — каза губернаторшата. — Институтка, току-що свършила.

Той отвърна, че вече имал щастието да се запознае по неочакван начин; опита се да добави още нещичко, ала нещичкото никак не можа да излезе. Губернаторшата, след като каза две-три думи, най-сетне се оттегли с дъщеря си в другия край на салона при друга гости; а Чичиков стоеше все така неподвижен на едно и също място, като човек, който е излязъл весело на улицата с намерение да се поразходи, с очи, разположени да гледат всичко, и изведнъж се спира неподвижно, като му теква, че е забравил нещо; и тогава вече нищо по-глупаво не може да бъде от такъв човек, безгрижният му израз мигом изчезва от лицето му: той се сили да си припомни какво е забравил — кърпата ли, но кърпата е в джоба; парите ли, но и парите са в джоба; всичко сякаш с у него, а между туй някакъв незнаен дух му шепне в ушите, че е забравил нещо. И ето, той вече гледа слисано и смътно тълпата, която се движи пред него, летящите екипажи, шапките и пушките на минаващия полк, отсрещния дюкянски надпис — и нищо не вижда добре… Така и Чичиков изведнъж стана чужд за всичко, което ставаше около него. В това време от дамските благовонни уста се устремиха към него подмятания и въпроси, изцяло проникнати с тънкост и любезност: „Позволено ли е на нас, бедните земни жители, да бъдем тъй дръзки да ви попитаме за какво мечтаете?“ — „Де се намират ония щастливи места, из които лети вашата мисъл?“ — „Може ли да се знае името на оная, която ви е потопила в тая сладка долина на унесеността?“ Но той отговаряше на всичко с решително невнимание и приятните фрази потъваха като във вода. Той дори бе толкова неучтив, че скоро се махна от тях и отиде на друга страна, като искаше да поназърне къде отиде губернаторшата с дъщеря си. Ала дамите комай не искаха да го оставят тъй скоро: всяка вътрешно реши да употреби всевъзможни средства, толкова опасни за нашите сърца, и да тури в ход всичко, каквото има хубаво. Трябва да забележа, че някои дами — аз казвам някои, това не е все едно, каквото у всички — имат една малка слабост: като забележат у себе си нещо особено хубаво — чело или уста, или ръце, — те вече мислят, че най-хубавата част на лицето им без друго първа ще се хвърли в очите на всички и всички изведнъж ще заговорят с един глас: „Вижте, вижте, какъв прекрасен гръцки нос има тая!“ или: „Какво правилно очарователно чело!“ Която пък има хубави рамене, предварително е уверена, че всички млади хора ще бъдат напълно възхитени и току ще шепнат, когато тя ще минава покрай тях: „Ах, какви чудесни рамене има тая!“, а лицето, косите, носа, челото няма дори да погледнат, пък ако ги попогледнат, то като нещо странично. Така мислят някои дами. Всяка дама бе се зарекла вътрешно да бъде колкото се може по-очарователна в танците и да покаже с всичкия му блясък превъзходството на онова, което беше най-превъзходно у нея. Жената на пощенския началник, като валсираше, беше обронила глава на една страна тъй морно страстно, че наистина се чувствуваше нещо неземно. Една твърде любезна дама — която беше дошла съвсем не за да танцува, поради случилото й се, както сама се изрази, едно малко инкомодите 43 43 Инкомодитѐ (фр.) — неудобство, затруднение. във вид на грахово зърно на десния крак, вследствие на което трябвало дори да обуе плюшени обувки — не изтърпя обаче и направи няколко завъртания с плюшените обувки именно заради туй, да не би жената на пощенския началник наистина да си въобрази твърде много.

Ала всичко това съвсем не произведе върху Чичиков очакваното действие. Той дори не гледаше кръговете, които дамите правеха, но постоянно се подигаше на пръсти да поглежда над главите де може да се е скрила занимателната блондинка; приклякваше и се оглаждаше от ниско измежду раменете и гърбовете и най-сетне сполучи да я зърне, седнала с майка си, над която величествено се люлееше някаква източна чалма с перо. Изглеждаше, като че той искаше да ги превземе с пристъп; дали пролетното настроение му подействува, или някой го тласкаше отзад, но той се промъкна решително напред, гледа никакви пречки; прекупчикът така бе блъснат от него, че се залюля и едвам се задържа на един крак, инак, разбира се, щеше да повали подире си цяла редица хора; пощенският началник също се стъписа и го изгледа с учудване, смесено с доста тънка ирония, ала той съвсем не ги погледна: той виждаше само блондинката в далечината, която си туряше дългата ръкавица и без съмнение изгаряше от желание да полети по паркета. А там, встрани, четири двойки играеха вече мазурка; токовете къртеха пода, един армейски щабскапитан се стараеше с душа и тяло, с ръце и нозе, като извърташе такива па, каквито никой не е извивал дори насън. Чичиков се промъкна бързо покрай мазурката, току-речи покрай самите токове, и отиде право до онова място, дето седеше губернаторшата с дъщеря си. Ала той се доближи до тях твърде свенливо, не ситнеше тъй смело и контешки с крака, дори малко се забърка и във всичките му движения пролича някаква несръчност.