Николай Гогол - Мъртви души

— Туйто! Иди го гони! — продума Чичиков, като се дръпна назад и щом дамите насядаха по местата си, пак почна да разглежда дали по израза на лицето и очите не ще може да познае коя е авторката на писмото; но никак не можеше да се познае нито по израза на лицето, нито по израза на очите коя беше тя. Той забелязваше навред нещо едвам-едвам видимо, такова неуловимо тънко, ух, колко тънко!… „Не — каза на ума си Чичиков, — жените са такова едно нещо, че… — Тука той дори махна с ръка. — Просто няма какво да се говори! Иди, та се опитай да разправиш или да предадеш всичко онова, което играе по лицата им, всички ония чертици, загатвания… просто нищо не можеш предаде. Само очите им са такава една безкрайна държава, в която навлезе ли веднъж човек — отпиши го вече! Не можеш го извади оттам вече нито с кука, нито с нищо. На, опитай се например да опишеш само блясъка им: влажен, кадифен, захарен — бог знае какъв още не е! И твърд, и мек, и дори съвсем морен или, както казват някои, с нега или без нега, но по-силен, отколкото с нега — па тъй ще се вкопчи в сърцето ти и ще засегне цялата ти душа, сякаш с лък. Не, човек просто не може да подбере дума: галантерна половина на човешкия род и нищо повече!“

Простете! Струва ми се, че от устата на нашия герой изхвръква дума, взета от улицата. Какво да се прави? Такова е в Русия положението на писателя! Ала ако една дума от улицата попадне в някоя книга, не е виновен писателят, виновни са читателите, а преди всичко читателите от висшето общество: най-първо от тях човек не може да чуе нито една свястна руска дума, а френски, немски и английски ще ти стоварят в такова количество, че да ти се отще и ще ти стоварят дори със запазване на всички възможни произношения, по френски през носа и с особен изговор на р, по английски ще произнесат както приляга на птица; и дори физиономия ще свият птича, и дори ще се погаврят с онзи, който не смогне да направи птича физиономия. А само по руски нищо няма да ти дадат, освен може би от патриотизъм ще построят за летуване някоя колиба по руски вкус. Ето какви са читателите от висшето съсловие, а след тях и всички, които сами се зачисляват към висшето съсловие! А пък каква взискателност! Искат непременно всичко да бъде написано с най-строг, пречистен и благороден език — с една дума, искат руският език от само себе си да падне изведнъж от облаците обработен както трябва и да кацне право на техния език, а те само да зинат с уста и да го изложат. Наистина чудна е женската половина на човешкия род; но почтените читатели, нека признаем, биват още по-чудни.

А през това време Чичиков беше в пълно недоумение по въпроса, коя от дамите е авторка на писмото. Като се опита да устреми по-внимателно погледа си, той видя, че от своя страна дамите също изразяват нещо такова, което вдъхва едновременно и надежда, и сладки мъки в сърцето на клетия смъртен, и най-сетне каза: „Не, съвсем не може да се познае!“ Това обаче никак не намали веселото разположение надуха, в което той беше. Той непринудено и свободно разменяше приятни думи с някои от дамите, отиваше при тая или оная с дребни крачки, както казват, ситнеше, както обикновено правят нисичките старци-контета с високи токове, наричани миши жребчета, които припкат много пъргаво около дамите. Като поситни с доста сръчни обръщания наляво и надясно, той повлече в реверанс тозчас назад крака си във вид на къса опашчица или нещо като запетая. Дамите бяха много доволни и не само откриваха у него маса приятности и любезности, но дори почнаха да намират величествен израз в лицето му, дори нещо марсовско и военно, което, както се знае, много се харесва на жените. Дори зарад него вече бяха почнали комай да се карат помежду си: забелязали, че той заставаше обикновено до вратата, някои в превара бързаха да заемат стол по-близо до вратата и когато една бе щастлива да направи това преди другите, насмалко не се случи пренеприятна история и на много дами, които в себе си желаеха да направят същото, това безсрамие им се видя извънредно отвратително.

Чичиков толкова се увлече в разговор с дамите или по-добре дамите тъй го заеха и замаяха със своите разговори, като пускаха куп най-остроумни и тънки алегории, които всички непрекъснато трябваше да отгатва, та дори пот изби по челото му, че той забрави да изпълни изискванията на приличието и да отиде първо при домакинята. Той се сети за това чак когато чу гласа на самата губернаторша, която от няколко минути стоеше вече пред него. Губернаторшата каза с малко гален и дяволит глас и с приятно потръсване на глава: „А, Павел Иванович, ето как, значи, вие!…“ Точно не мога да предам думите на губернаторшата, но тя каза нещо такова, което беше изпълнено с голяма любезност, в оня дух, в който се обясняват дамите и кавалерите в повестите на нашите светски писатели, които обичат да описват гостните и да се похвалят, че познават висшия тон, в духа на това, че нима другите дотолкова са завладели сърцето ви, та в него няма вече място, нито най-тясно кътче за безмилостно забравените от вас? Нашият герой веднага се обърна към губернаторшата и вече беше готов да й даде отговор, навярно не по-лош от ония, които дават в модните повести разни звонскиевци, линскиевци, лидиновци, греминовци и всякакви изкусни военни хора, когато неволно повдигна очи и изведнъж се спря като замаян от удар.