Николай Гогол - Мъртви души

И ето, вадиш от джоба си табакера и черпиш приятелски двамината, някакви инвалиди, които заковават оковите ти, и ги разпитвал отдавна ли са в оставка и в коя война са участвували. И ето на, живееш си в затвора, докато в съда се разследва делото ти. И пише съдът: да те препратят от Царевококшайск в затвора на еди-кой си град, а онзи съд пише пак: да те препратят в някакъв си Восегонск и ти преминаваш от един затвор в друг и като изглеждаш новото си обиталище, думаш: „Не, Восегонският затвор ще бъде май по-добър: там и на ашици да искаш да играеш — имаше място, па и общество имаше по-голямо.“

„Абакум Фиров! Ти, байно, какво? Де, в кои ли места се луташ сега? Дали си се завеял на Волга и си обикнал волния живот, сдружен с бурлаците?…“ Тука Чичиков се спря и малко се замисли. Над що ли се замисли той? Дали се замисли над съдбата на Абакум Фиров, или се замисли току-тъй, от само себе, както се замисля всеки русин, на каквито години и да е, с какъвто чин и състояние да е, когато се размисли за слободията на широкия живот? И наистина де ли е сега Фиров? Разхожда се шумно и весело на житарското пристанище наред с търговците. С цветя и ленти на шапка, бурлашката дружина буйно се весели на прощаване с любовниците и съпругите, високи, стройни, с мъниста и панделки; хора, песни, целият площад кипи, а през това време носачите посред крясъци, одумки и подканвания, закачили с кука по девет пуда на гърба си, изсипват шумно грах и пшеница в дълбоки кораби, стоварят чували с овес и жито и далече по целия площад се виждат купища чували, натрупани в пирамиди като гюллета, и грамаден изглежда целият житен арсенал, докато се не натовари цял в дълбоките сурски шлепове и се понесат те на върволица като безкрайна флота заедно с пролетните ледове. Там именно вие, бурлаци, ще се наработите и както преди гуляехте и вилнеехте, дружно ще се заловите за труд и пот и ще теглите каиша с някоя безкрайна като Русия песен.

„Ехе, хе, хе! Дванайсет часът! — каза най-сетне Чичиков, като погледна часовника. — Какво съм се унесъл толкова? Барем да бях вършил някаква работа, а то, без всякаква причина първом се впуснах във врели-некипели, а сетне се замислих. Какъв глупак съм наистина!“ Като каза това, той промени шотландския си костюм с европейския, стегна по-силно с колана пълния си корем, понапръска се с одеколон, взе в ръка зимната си шапка и книжата под мишца и тръгна към гражданското отделение да свърши с договора. Той бързаше не защото се боеше да не закъснее — той не се боеше от закъсняване, защото председателят му беше познайник и би могъл да продължи и да съкрати по свое желание работното време, както древният Омиров Зевс е продължавал дните или пращал бързи нощи, когато е трябвало да прекрати боя между любезните му герои или да им даде възможност да доизкарат битката, но сам в себе си той чувствуваше желание колкото може по-скоро да докара работата докрай; дотогава все му беше някак неспокойно и неудобно; зер, все пак му дохождаше на ум мисълта, че душите не са съвсем истински и че в подобни случаи всякога товарът трябва по-скоро да се снеме от плещите. Не беше успял да излезе на улицата, размисляйки за всичко туй, и в същото време мъкнеше на гърба си мечата кожа, покрита с кафяво сукно, когато на самия ъгъл на улицата се сблъска с друг господин също с меча кожа, покрита с кафяво сукно, и със зимна шапка с уши. Господинът извика — той бе Манилов. Те тозчас се сграбчиха в прегръдки и около пет минути стояха на улицата така. Целувките бяха тъй силни, че и двамата почти целия ден ги боляха предните зъби. От радост на Манилов само носът и устата останаха на лицето, а очите му съвсем се изгубиха. Около четвърт час той държа с две ръце ръката на Чичиков и страшно я стопли. С най-тънки и приятни изрази той разправи как летял да прегърне Павел Иванович; завърши с такъв комплимент, какъвто прилича да бъде казан само на някоя мома, с която отиваш да танцуваш. Чичиков отвори уста, без да знае още как да благодари, когато изведнъж Манилов извади изпод шубата си една хартия, свита на тръбичка и вързана с розова панделка, и сръчно му я подаде с два пръста.

— Какво е това?

— Мужиците.

— А! — Той веднага я разгъна, погледна я набързо и се учуди на чистотата и красотата на почерка. — Славно написано — каза той, — няма нужда и да се преписва. Пък и с украшения наоколо! Кой направи тъй изкусно тези украшения?

— Хе, няма защо да питате — каза Манилов.

— Вие ли?

— Жена ми.

— Ах, боже мой! Мене просто ми е съвестно, дето съм причинил толкова затруднения.