Николай Гогол - Мъртви души

— Да, парите още сега.

— Само че, драги, заради моята сиромашия да бяхте ми дали барем по четирийсет копейки.

— Многоуважаваний! — отговори Чичиков. — Не само по четирийсет копейки, по петстотин рубли бих заплатил! С удоволствие бих заплатил, защото виждам, че почтеният, добрият старец тегли от собственото си добродушие.

— Бога ми, така е! Бога ми, истина е! — каза Плюшкин, като обори глава ниско и я заклати съкрушително. — Всичко тегля от добродушието си.

— На, вилите ли, аз веднага схванах вашия характер. И така, защо да не ви дам по петстотин рубли за душа, но… нямам възможност; по пет копейки още, моля, готов съм да ви добавя, за да стане всяка душа по трийсет копейки.

— Хайде, драги, воля ваша, ама притурете поне още по две кипейки отгоре.

— Добре, и по две копейки ще притуря. Колко такива души имате? Струва ми се, казахте — седемдесет.

— Не, ще се наберат всичко седемдесет и осем.

— Седемдесет и осем, седемдесет и осем по трийсет копейки за една ще прави… — Тук нашият герой помисли една секунда, не повече, па каза изведнъж: — Ще прави двайсет и четири рубли и деветдесет и шест копейки! — Той беше силен в аритметиката. Той накара тутакси Плюшкин да напише разписка и му даде парите, които Плюшкин прибра с двете си ръце и понесе към бюрото с такава предпазливост, сякаш косеше някоя течност, та се боеше всяка минута да не я разплиска. Като наближи бюрото, той ги прегледа още един път и ги сложи също много внимателно в едно от чекмеджетата, дето навярно им бе съдено да стоят погребани дотогава, докато отец Карп и отец Поликарп, двамата свещеници от неговото село, не погребат самия него за неописуема радост на зетя и дъщерята, а може би и на капитана, нарекъл се сам негов роднина. Като скри парите, Плюшкин, седна в едно кресло и вече не можа, както изглеждаше, да намери друга материя, върху която да говори.

— Как, да не би да се каните да си отидете? — проговори той, като забеляза едно малко мръдване, което Чичиков направи, за да извади само кърпата от джоба си.

Този въпрос му напомни, че наистина няма защо повече да се бави.

— Да, време ми е! — отговори той като взе шапката си.

— Ами чаят?

— Не, чая ще го оставим за друг някой път.

— Че как тъй? Аз заръчах вече самовар. Аз, да ви се изповядам, не съм любител на чая: скъпо питие, пък и цената на захарта страшно много се подигна! Прошка! Не трябва самоварът! Занеси сухарите на Мавра, чуваш ли? Да ги тури на същото място или не, дай ги тука, аз самичък ще ги занеса. Сбогом, драги! Господ да ви дава здраве и живот. А писмото го дайте на председателя. Да! Нека го прочете, той е мой стар познайник. Ами, разбира се! Другари сме били с него!

След туй това чудно явление, тоя сгърчен старец го изпрати през двора, а после заповяда тозчас да затворят портите; после обиколи зимниците, за да види дали са на местата си вардачите, които стояха по всички ъгли и удряха с дървени лопатки по празни каци наместо по желязно клепало; подир това надзърна в готварницата, дето под предлог уж да опита дали добре се хранят слугите му, той се наяде здравата с шчи и каша и като погълча всички поред, че крадели и имали лошо поведение, върна се в стаята си. Като остана самичък, той дори взе да мисли като как да се отблагодари на госта заради невижданото му великодушие: „Ще му подаря — каза си той — джобния си часовник: той е добър, сребърен часовник, не е като някой тучен или бронзов, малко е поразвален наистина, ала той ще си го поправи, още е млад човек, та му е потребен часовник, да се хареса на годеницата си. Или не — додаде той след малко размишление, — по-добре ще му го оставя подир смъртта си в завещанието, да си спомня за мене.“

Ала нашият герой и без часовника беше в най-весело разположение на духа. Тази неочаквана придобивка беше за него същински подарък. И наистина каквото и да се кажеше, той вече имаше не само мъртви души, но още и избягали и всичко двеста и нещо! Разумява се, още като наближаваше селото на Плюшкин, той предчувствуваше, че ще падне печалба, ала толкова изобилна не очакваше. През целия път той беше необикновено весел, подсвиркваше, тръбеше през свита длан като с тръба и най-после подкара някаква песен, толкова необикновена, щото сам Селифан слуша, слуша, па после заклати глава и рече: „Я го виж ти как пее господарят!“ Беше вече гъст здрач, когато наближиха града. Сянката съвсем се бе смесила със светлината и сякаш и самите предмети също се сливаха. Шарената бариера беше добила някакъв неопределен цвят; мустаците на войника, който стоеше на пост, изглеждаха като да са на челото му и много по-високо от очите, а носа му сякаш съвсем го нямаше. Трясъкът и подскачанията дадоха да се разбере, че бричката бе тръгнала по калдъръм. Фенерите още не бяха запалени, тук-там само прозорците на къщите бяха почнала да светват, а в тесните и криви улички ставаха сцени и разговори, които винаги стават по това време във всички градове, дето има много войници, файтонджии, работници и особен род същества във вид на дами с червени шалове и чепици на боса нога, които като прилепи сноват по кръстопътищата. Чичиков не ги забелязваше, не забелязваше дори множеството тънички чиновници с бастунчета, които вероятно си бяха направили разходката вън от града и сега се връщаха у дома си. Сегиз тогиз само достигаха до ушите му някакви, като че женски възклицания: „Лъжеш, пияницо, никога не съм му позволявала токова грубиянство!“ или: „Не се бий, простако, ами върви е участъка, там ще ти дам да разбереш!…“ Накъсо, ония думи, които внезапно поливат като с вряла вода някой двайсетгодишен младеж, унесен в мечти, когато се връща от театър и носи в главата си някоя испанска улица, нощ, чуден женски образ с китара и къдрици. Какво не и какви работи не бленува главата му! Той е на небесата и е бил на гости у Шилер — и не щеш ли, изведнъж като гръм се раздават съдбоносните думи и той вижда, че пак се е озовал на земята, и дори на Сенния площад, и дори близо до кръчма, и пак се перчи пред него животът в своята делнична премяна.