Николай Гогол - Мъртви души

Докато мислеше и вътрешно се смееше над прякора, лепнат от мужиците на Плюшкин, Чичиков не забеляза как влезе сред едно пространно село с много къщи и улици. Скоро обаче той бе принуден да го забележи поради един силен блясък, причинен от дървената настилка, пред която градският калдъръм беше нищо. Гредите, с която беше настлана улицата като клавиши на фортепиано, се движеха ту нагоре, ту надолу, и оня, който минаваше с кола, ако не се попазваше, си спечелваше или буца на тила, или синьо петно на челото, или пък се случваше да прехапе силно със собствените си зъби крайчеца на собствения си език. Някаква особена овехтялост забеляза той върху всички селски постройки; гредите на къщите бяха тъмни и стари; много покриви прозираха като решето; на някои беше останало само украшението върху билото и гредите отстрани във вид на ребра. Изглеждаше, като че ли самите стопани бяха снели от тях летвите и дъските, като са разсъждавали, и, разбира се, много вярно, че във време на дъжд покривите не бранят, а когато е ясно — и без това не капе, а пък да пазят полите на жените си в къщи няма защо, когато има простор и в кръчмата, и на широкия друм — с една дума, дето им е воля. Прозорците на къщурките бяха без стъкла, някои бяха затъкнати с парцал или забун; балкончетата с перила, правени кой знае по какви причини в някои руски къщи чак под самите стрехи, бяха се кривнали и почернели съвсем неживописно. Иззад къщите се простираха на много места редица огромни хладни с жито, застояли се, както се вижда, от дълго, по цвят те приличаха на стари, недобре изпечени тухли; по върха им бяха поникнали всевъзможни боклуци, а отстрани бяха покарали шубраци. Житото, както изглеждаше, беше господарско. Иззад житните кладки и вехтите покриви се възземаха и мяркаха в чистия въздух ту отдясно, ту отляво, според завоите, които правеше бричката, двете селски църкви, една до друга — едната запустяла, дървена, другата — зидана, с жълтички стени, изпоцапана и изпопукана. Взе да се показва постепенно господарската къща и най-сетне изпъкна цяла на онова място, дето редицата къщи се прекъсваше и започваше зеленчукова градина, обградена с нисък плет, на места изпокъртен. Като някакъв грохнал инвалид изглеждаше този чуден замък, дълъг, дълъг, извън мярката. На някои места той беше едноетажен, на други — двуетажен; върху потъмнелия покрив, който не навсякъде надеждно защищаваше старостта му, стърчаха два белведера един срещу друг — и двата кривнати настрани и изгубили вече боята, която някога ги е покривала. Стените на къщата показваха тук-там озъбена решетообразна мазилка и както личеше, бяха много пострадали от лошо време, дъждове, бури и есенни промени. От прозорците само два бяха отворени, другите бяха закрити с капаци или дори заковани с дъски. Тези два прозореца от своя страна бяха също полуслепи: на единия от тях се тъмнееше залепен триъгълник от синя захарна хартия.

Старата широка градина, която се простираше зад къщата, като излизаше вън от село и се губеше в полето, буренясала и заглъхнала — сякаш едничка освежаваше просторното село и едничка беше напълно живописна в своето картинно запустение. Като зелени облаци и неправилни трепетнолистни куполи стояха върху небесния хоризонт преплетените вършини на разраслите се на воля дървеса. Един бял колосален ствол на бреза, лишен от връх, скършен от буря или гръм, се издигаше над тази гъстолиста зеленина и се кръглеше във въздуха като правилна мраморна лъскава колона; полегатият му островръх край, с който той свършваше горе наместо капител, се чернееше върху снежната му белота като шапка или птица. Хмелът, който задушаваше долу шубраци от бъз, калина и леска, пълзеше по върха на цялата ограда, възземаше се нагоре и до половина обвиваше пречупената бреза. Като стигаше до средата й, спускаше се оттам надолу и почваше вече да залавя вършето на други дървета или пък висеше във въздуха, като виеше на колелца тънките си вкопчващи се жилки, леко полюлявани от въздуха. Тук-там зелените гъстаци, озарени от слънцето, се разтваряха и се показваше неосветена глъбина, зинала като тъмна паст; тя беше цяла засенена и в черната дълбочина се мяркаха едва-едва лъкатушна тясна пътека, паднали перила, кривнала беседка, хралупа на грохнал върбов ствол, сив храсталак като гъста четина, подал иззад върбата преплетени и кръстосани в безредие листи и вейки, изсъхнали от страшната задуха, и най-сетне млада кленова клонка, протегнала отстрана своите зелени листа-лапи, под един от които слънцето, провряло се бог знае как, го преобразяваше изведнъж в прозрачен и огнен, чудно сияещ в тая гъста тъмнина. На една страна в самия края на градината няколко трепетлики, израсли високо над другите, издигаха огромни гарванови гнезда на треперливите си вършини. По някои от тях висяха надолу заедно с изсъхнали листа отчекнати и не съвсем откъснати клони. С една дума, всичко беше някак пустинно хубаво, както не може да измисли нито природата, нито изкуството, но както бива само тогава, когато те се съчетаят заедно, когато по натрупания, често без смисъл, труд на човека премине с окончателното си длето природата, за да направи по-леки тежките маси, за да унищожи грубо усещаната правилност и мизерните дупки, през които се вижда явният, гол план, и да даде чудна топлота на всичко, което се е създало в хладината на отмерената чистота и спретнатост.