Николай Гогол - Мъртви души

Той беше недоволен от поведението на Собакевич. Защото, каквото и да се казва, все пак беше уж познат човек — и у губернатора, и у полицейския началник се виждаха, а пък постъпи с него като със съвсем чужд човек: за нищо и никаква работа му взе пари! Когато бричката излезе от двора, той се обърна назад и видя, че Собакевич все още стоеше на стълбата и както изглеждаше, искаше да види накъде ще поеме гостът.

— Подлецът неден, още стои там! — процеди той през зъби и заповяда на Селифан да завие към селските къщи, тъй че, като се отдалечат, колата да не се вижда от господарския двор. Нему се искаше да намине у Плюшкин, у когото според думите на Собакевич хората умирали като мухи; но искаше Собакевич да не знае затова. Когато бричката беше вече на края на селото, той повика при себе си първия срещнат мужик, който бе дигнал нейде из пътя една много дебела греда и я мъкнеше на рамо, подобно на неуморната мравка, към дома си.

— Хей, брадатият, как може да се иде оттук у Плюшкин, но тъй, че да не се минава покрай господарската къща?

Мужикът като че ли се затрудни от това питане.

— Какво, не го ли познаваш?

— Не, господарю, не го познавам.

— Ех, и ти! Пък бели косми са ти поникнали вече! Скъперникът Плюшкин не го ли познаваш — оня, дето лошо храни хората си?

— А, закръпко, закръпко! — извика мужикът. Към думата закръпко беше прибавена от него още една друга дума, много сполучлива, но която не се употребява в светския разговор, та затова ние ще я изпуснем. Ала човек може да се досети, че тоя израз беше много на мястото си, защото Чичиков, дълго след като бе изчезнал от очите му мужикът и когато вече бяха отишли много напред, все още продължаваше да се усмихва в бричката. Силно се изразява руският нароя! И когато награди някого с именце, ще мине то в рода и потомството му, ще го повлече той подире си и на служба, и в оставка, и в Петербург, и накрай света. И колкото и да хитрува и да облагородява после своя прякор, ако ще и да накара разни пишещи хорица да го изкарат за наемна плата от древен княжески род, нищо няма да помогне: от цялото си гарванско гърло ще изграка сам за себе си прякора и ще каже ясно отде е изхвръкнала птицата. Майсторски казаното, също както написаното, и с брадва не можеш го отсече. А пък колко сполучливо бива всичко онова, което излиза от дълбочината на Русия, дето няма ни немски, ни чухонски, ни никои други племена, а си е сам-самороден, жив и пъргав руски ум, който не търси в джоба си думата, не я мъти, както квачка пилците, а я лепва наведнъж като паспорт за вечно носене и няма какво да се принажда отсетне какъв ти бил носът или устните; с една черта си нарисуван от глава до пети!

Както безчетно множество черкви, манастири с куполи, с глави, с кръстове са пръснати из светата благочестива Русия, тъй и безчетно множество племена, поколения, народи се трупат, пъстреят и пъплят по лицето на земята. И всеки народ, който носи в себе си залог на сили и е пълен с творчески способности на душата, със своята ярка особеност и други божи дарби своеобразно се е отличил всеки със своя собствена дума, с която, изразявайки какъвто и да било предмет, отразява в израза му част от собствения си характер. Със сърцевидение и мъдро познаване на живота ще се отекне думата на британеца; като лека гиздосия ще блесне и ще се пръсне нетрайното слово на французина; дълбокомислено ще измъдри своята не всекиму достъпна, умномършава дума немецът; ала няма дума, която да бъде тъй широка, тъй жива, тъй да се изтръгва изпод самото сърце, тъй да кипи и животрепти, както майсторски казаната руска дума.

По-рано, отдавна, в годините на моята младост, в годините на безвъзвратно отлетялото ми детинство, драго ми беше, когато пътувах, да наближавам за пръв път някое непознато място: все едно селце ли беше то, бедно околийско градче ли, село или предградие — детският ми любопитен поглед откриваше множество интересни неща в него. Всяка сграда, всичко, което носеше върху себе си отпечатък на каква-годе лична особеност, всичко ме спираше и поразяваше. Масивна ли държавна постройка от известна архитектура с половин фалшиви прозорци, стърчаща сам-сама посред купчина дървени едноетажни еснафски провинциални къщурки, валчест ли правилен купол, цял обкован с бяла ламарина, възземнат над белосана като сняг нова черква, пазар ли, провинциално ли конте, срещнато в града — нищо не се изплъзваше от моето свежо тънко внимание и аз, подал нос навън от пътническата каруца, вглеждах се и в невидената дотогава кройка на някой сюртук, и в дъсчените сандъчета с гвоздеи, с жлътнала се отдалече сяра, със стафиди и сапун, които се тъмнееха през вратата на някое овощарско дюкянче заедно със стъкленици изсъхнали московски бонбони; вглеждах се и в минаващия отстрани на пътя пехотински офицер, завеян бог знае от каква губерния, за да събира теготата на околийското градче; вглеждах се и в облечения в сибирка 36 36 Сибирка — късо връхно палто, пристегнато в пояса и с гънки. търговец, който прехвърчаше с кабриолет, и се унасях мислено подире им в техния беден живот. Минеше ли покрай мене околийски чиновник, аз се замислях: къде отива той, на вечеринка ли у някой свой побратим, или право у дома, за да поседи около половин час на балкончето пред вратата, докато не е паднал още гъст здрач, и сетне да седне на ранна вечеря с майка си, жена си, сестра си и цялата си челяд; и за какво ще разговарят те помежду си в това време, когато момичето-слугинче с мъниста или момчето-слуга с дебела куртка ще донесе вече подир супата лоена свещ в дълговечен домашен свещник. Когато наближавах селото на някой помешчик, аз с любопитство изглеждах високата тясна дървена камбанария или широката тъмна дървена стара черква. Примамливо се мяркаха отдалече през зеленината на дърветата червения покрив и белите комини на помешчиковата къща и аз очаквах нетърпеливо кога ще се разделят затулилите я от двете страни градини и тя ще се белне цяла със своята — тогава, уви! — съвсем не просташка външност и по нея се мъчех да отгатна какъв е самият помешчик — някой шишкав ли и има ли синове, или тъкмо половин дузина дъщери със звънлив момински смях, лудории и с неизменната хубавица най-малка сестра и дали са чернооки те, и веселяк ли е той, или навъсен като септември в последните дни, гледа в календара и се разправя за отегчителната на младежта ръж и пшеница. Сега равнодушно наближавам всяко непознато село и равнодушно гледам просташката му външност; за моя изстинал поглед вред е неприютно, не ми се смее и туй, което понякога, в предишните години, би събудило жив израз на лицето ми, смях и немлъкващи речи, сега се плъзга и отминава и безучастно мълчание пази неподвижната ми уста. О, моя младост! О, моя свежест!