Евгений Гуляковски - Планета за контакт

Практикантът бавно тръгна срещу една вълна, протегна напред ръце, но все пак за секунда се забави, обърна се и въпросително погледна Физика. Той мълчеше. Тогава Райков загреба с пълни шепи от синята вода и ги поднесе към лицето си. Нищо не се случи. Не се опари, не го заболя. Вода като вода. Наистина, тя не стана по-прозрачна, тази частица море в дланите му не загуби своя цвят. Дори сякаш потъмня още повече, пропита от синева, все едно някой беше разтворил в нея хубава порция ултрамарин.

— Прилича на сплав от соли или преситен разтвор — той се огледа за Физика.

А той го наблюдаваше с интерес, в който все така се чувствуваше макар и неуместна сега ирония. Тази ирония впечатли Практиканта повече от всичко. Нещо имаше в нея. Някаква мисъл, вече разбрана от Физика. И като протест срещу ироничното мълчание на Физика, той внимателно поднесе длани към устните си. „Не бива! — проблясна мисълта му — Това е глупост! — И веднага си възрази сам — А какво сега не е глупост? Да чакаш, докато минат шест часа и после да гълташ анестезин?!“

Водата беше свежа като планински ручей и не беше солена… Странен вкус — сякаш грапава буца премина през гърлото му… Може би именно това чака от тях планетата? Доверие?

— Е, как е, сладко ли е?

— Не знам. Не е солена, малко прилича на… на нищо не прилича.

Физикът измъкна през глава ризата си. Той дишаше тежко. По гърба му се стичаха капки пот. Затича се тромаво и скочи във водата. Нямаше дори пръски. Вълните само малко се разтвориха, като податлива гума и леко избутаха човека отгоре. Синята маса се огъваше под тежестта на тялото му. Подобно на иглата в училищния опит по повърхностно налягане на течностите.

Физикът загреба вода и я плисна на гърдите си. Тя се разпръсна на блестящи топчета.

— Странна течност, а? Май няма да мога да се изкъпя. Но все едно, приятно е да се лежи, като в хамак, а ръцете ти се движат свободно, почти без съпротивление. Особена избирателна плътност, различна за различните предмети. Жалко, че го няма експресанализатора, с полевия не става. Е, хайде, идвай!

Наистина, да се лежи на повърхността беше приятно. За да се намокрят главата и гърдите, трябваше да се плискат с шепи. После опитаха да седнат. Не успяха от първия път. Затова пък сега водата им стигаше до кръста. Всъщност, тя дори не докосваше телата им навсякъде. Под всеки един от тях се беше образувала дълбока фуния, стените на която сякаш бяха от гума.

Най-после това странно къпане им омръзна и те излязоха на брега. Не беше нужно да се бършат — течността по някакъв странен начин се бе „изхитрила“ да не остане по телата им.

Физикът взе един камък и го хвърли във водата. Камъкът се скри без плясък. По гладката повърхност на морето нямаше едно петънце или бръчица.

Около два часа мълчаливо бродиха по брега без всякаква цел. От горещината или от радиацията им се виеше свят, и на двамата им се спеше. Разгребаха сухия ситен пясък. Преди да легнат, Физикът извади една кутийка с червена черта.

— Ако ти стане лошо, вземи една таблетка.

— Като че ли не е все едно колко ще взема.

— Не, не е все едно. Ние през цялото време бързахме. Хайде сега да не правим това.

В това, че през последно време те прекалено много бързаха, имаше нещо. Сякаш някой ги гонеше и така настройваше събитията, напластяваше ги едно върху друго, че те не успяха да помислят, да разберат добре какво всъщност се бе случило, защо всичко свърши така нелепо в тази добре планирана и безупречно организирана експедиция към звездите…

През последното десетилетие броят на загиналите експедиции се измерваше със стотни части от процента. Имали са фатален късмет да попаднат сред онези, които не се завръщат, изчезнали без вест… От какво, всъщност, започна всичко? Автоматът е водил кораба по курса — не би могъл да не го води… Корабът се е отклонил… или по-скоро се е натъкнал на нещо… Но на какво е могъл да се натъкне в хиперпространството, щом като там няма материална среда? Странност номер едно.

Да допуснем, че се е повредил автоматът, макар че това е малко вероятно. Авария по неизвестни причини. Почти всички аварии се случват по неизвестни причини. Във всеки случай — в това няма нищо странно. Въпреки че самият факт за авария на съвременен кораб, притежаващ почти неограничен запас от надеждност, е сам по себе си вече изключителен. Автоматът не е могъл да се справи с аварията. Не е могъл или не е искал. Но това пък е абсурд. Той не може да наруши основната си програма. И така, странност номер две. По-нататък — съвременен звездолет, натъпкан до пределна възможност със самовъзстановяваща се техника, получава необратими разрушения. Да отбележим, между другото, че при това той все пак не загива, екипажът няма дори драскотина по себе си, затова пък изцяло е разрушен централният автомат. От вибрация, например. В резултат от играта излиза един важен елемент. Няма повече централен автомат, няма кой да изпълнява програмата. Затова пък сега на сцената най-после излиза екипажът. В точката, в която корабът излиза от хиперпространството, в пределите на достъпност за осакатения звездолет се намира неизвестна звезда… Получава се доста дълга, но все пак приемлива верига от съвпадения и случайности. Да видим по-нататък.